Виктор Левашов - Изчезнал безследно

„За героизъм, проявен при изпълнението на специална задача на правителството, на Константин Игнатиевич Калмиков се присъжда званието Герой на Съветския съюз (посмъртно).“

От разговора с Мамаев ми остана много неприятна тежка утайка. Уж бях направил всичко, което зависеше от мен, за да го подтикна към помиряване с Буров, а излезе, че не само не съм го подтикнал, а дори съм го отдалечил. Съвсем без да го искам, аз точно реализирах замисъла на Буров, макар да го смятах за нечовешки.

В това как Мамаев напираше да купи протоколите от процеса на военния съд и ги купи, независимо от предизвикателно надутата цена, имаше нещо повече от гола сметка, нещо, излизащо от рамките на житейската логика. Той не осъзна предупреждението ми, че тези бумаги не му вършат работа. Не повярва? Може, разбира се, и да не е повярвал. Ами ако е повярвал и въпреки това ги купи? Защо?

Всички тези мисли се блъскаха из главата ми, докато пресмятахме какво ще правим по-нататък.

Същността на многоходовата комбинация, с която Буров беше програмирал Калмиков да убие Мамаев, стана разбираема като устройството на стар будилник, щом свалиш задния му капак. Седемдесетте хиляди долара за апартамента на Галина Сомова — това беше точно онова безобидно колелце, монтирано от Буров в механизма на разработената от Мамаев интрига, което превръщаше безобидния будилник в таймер на мина със забавено действие.

Неясно оставаше само едно: по какъв начин Буров беше направил така, че и следствието, и съдът да възприемат парите за апартамента като хонорар на Калмиков за убийството на Мамаев? Що за фокус беше извъртял с времето?

Върху всички постъпки на Мамаев лежеше отпечатъкът на неговия характер с привързаността му към праволинейната логика на трамвайните релси.

Във всичко, което правеше Буров, се чувстваше хитроумна, тънка сметка. И в това, че парите за апартамента на Галина Сомова бе изпратил не някой от хората на Буров, а най-близкият сътрудник на Мамаев Тюрин. И че апартаментът бе купен не къде да е, а в Соколники. В Соколники, където бе прекарала целия си живот. В Соколники, където бе обичала, където бяха минали щастливите седмици от краткия й семеен живот. Дори самата Галина бе повярвала, че Калмиков е наредил да й купят апартамента.

Но те бяха еднакви в главното: за тях човекът беше инструмент, средство за постигане на целта. И толкова.

Защо? Защото е невъзможно да успяваш в бизнеса с друго отношение към хората? Или успешната работа в бизнеса изработва отношение към човека като към разходен материал?

А имало ли е в историята на нашето любимо отечество време, когато към хората са се отнасяли иначе? И ще има ли?

Копелета!

Артиста вече бе разбрал, че неговият стремителен, в ритъма на двадесет и първи век, роман с бизнес дамата от фирмата за недвижими имоти „Проджект“ е обречен на унило продължение, затова се натъжи и съвсем заприлича на уморен наемник, преситен от силни усещания и въобще от всичко. Ние му съчувствахме, но само там, в компютъра на главното счетоводство на „Проджект“, можеше да се открие доказателство за истинската роля на Буров в цялата тази история. Доказателство, което да е убедително за Калмиков.

Като че ли нямаше нужда да се ходи в Перово и да се показва снимката на Тюрин на служителката от пощата, която оформила превода на седемдесетте хиляди долара. Актрисата Нина Забелина го познаваше само по име, но уверено посочи длъжността му, местоработата и марката на колата му „Волво-940“. След вял спор решихме, че все пак не е излишно да се уверим. Мухата замина за Перово, а умореният наемник определи среща на зарадваната бизнес дама и си отиде вкъщи да събира сили.

Боцмана не се намесваше в нашите разговори, висеше над чашката си кафе с унилия вид на посетител в нощен бар, когото никой не чака вкъщи. Аз изключих компютъра и кафеварката и деликатно напомних:

— Затваряме.

Боцмана с недоумение ме погледна, после изведнъж тресна с юмрук по масата така, че кафените чашки издрънчаха.

— Шибания! Има някаква шибания във всичко това!

Той не успя да доразвие мисълта си, защото на вратата се звънна. Влезе Тюрин, спря на прага, огледа ни с високомерните си сънливи очи и попита:

— Е какво, тъпанари? Наиграхте ли се?

Има хора, които пърхат като пеперудки през живота. Тюрин не беше от тях. Професията беше предопределила характера му. Дори да не знаех, че цял живот е служил като оперативен работник в Московското ГУ на МВР, щях да разбера, че е сериозен човек, от тези, които са свикнали да си имат работа с мръсотията и кръвта, да се разпореждат с хорските съдби. Той пресече с раздразнено „Остави!“ агресивния опит на Боцмана да се разберем кой кой е. А на моя въпрос, знае ли по чия инициатива са продадени документите на Мамаев, отряза: