Виктор Левашов - Изчезнал безследно

На вратата се звънна. Боцмана прибра снимките от масата в приемната и като домакин отиде да отвори. Влезе Мамаев, а заедно с него и мъжът, когото бяхме видели на много от снимките. Точно той беше със стилния кадифен костюм: едър, петдесетгодишен господин с високомерно и сякаш леко сънливо лице. Началникът на службата за сигурност на „Интертръст“, бившето ченге от „Петровка“, подполковникът от милицията Тюрин.

Планът, предложен от Буров, не ми харесваше особено. Той беше остроумен и се базираше на тънко познаване на психологията. Наистина да дадеш на човека надежда, а после да му я отнемеш, е силен метод да пречупиш конкурента. Но такъв план е добър само на теория. Когато става дума за живи хора, остроумието му намирисва на дяволщина. Не бива да се играят такива игри с живи хора.

И преди не изпитвах никаква симпатия към Мамаев. А сега, когато практически напълно, без да броим някои незначителни детайли, се изясни ролята му в интригата, започната от самия него, той не предизвикваше у мен и най-малко съчувствие.

Лично аз нямах нищо против, че Буров ще накара Мамаев да си плати сметката с лихвите. Но методът за постигане на тази цел предизвикваше у мен доста големи съмнения. И колкото повече го обмислях, толкова по-малко ми харесваше. Не бива да се лишава човекът от шанс.

Мамаев имаше право на шанс. Не повече от всеки друг човек. Но не и по-малко. Аз реших да му дам този шанс.

С тази идея за мача започнах играта: поканих Мамаев в кабинета, предложих му да седне на креслото зад черното бюро и сложих пред него папката с протоколите на военния съд, осъдил на смърт Калмиков.

На Мамаев му трябваха десет минути, за да се запознае с делото. Той извади от куфарчето си някаква стара ученическа тетрадка, запълнена с дребни, гъсто изписани редове, и сравняваше тук-там написаното с протоколите на съда. После още веднъж внимателно прочете присъдата и затвори папката. Това беше правилно предсказаният от Буров момент на зараждане на надеждата. Но по мрачното лице на Мамаев не се мярна дори следа от удовлетворение. Напротив, той още повече помрачил, вдигна към началника на службата си за сигурност тежък, ненавистен поглед и тихо попита:

— Какво е това?

Тюрин мълчаливо сви рамене.

— Какво е това? — пак така тихо, вбесено попита Мамаев.

— Протоколите от процеса — отговори началникът на службата за сигурност.

И този прост отговор на простия въпрос предизвика неочакван и силен ефект.

— Протоколите от процеса? Какъв процес? Какъвто не е имало? Какъвто не е имало и не би могло да има? Какъв, питам те, процес?!

Малкият кабинет на фирма „МХ плюс“ се запълни с тежка предгръмотевична оловна тишина. Още миг, и мълнията ще тресне по бюрото, от тежкия гръм ще потрепери Москва, старата сграда на „Неглинка“ ще рухне в куп развалини и новината за новия терористичен акт ще ужаси цивилизования свят: ама какво става в тази загадъчна, непредсказуема, кошмарна Русия?

В загадъчната, непредсказуема, кошмарна Русия течеше загадъчният, непредсказуем, леко кошмарен, но, общо взето, съвсем обикновен руски живот. Двама солидни господина, единият от които тежко се бе разположил в креслото, а другият бе седнал на стол отстрани, поддържаха напрегната пауза, а двама други, аз и Артиста, като зрители в камерен театър наблюдавахме от диванчето как ще завърши тяхното мълчаливо противоборство. Мухата и Боцмана не бяха ощастливени с билети за спектакъла заради малката вместимост на залата. Мамаев беше недоволен и от присъствието на Артиста, но той заяви твърдо, че не може да остави другаря си без морална подкрепа. И тъй като бяхме на наша територия и правилата тук определяхме ние, се наложи Мамаев да се примири.

Тюрин вероятно разбра, че не си струва да чака гръмотевиците и мълниите, и използва похват, който съвременните политолози назовават трансфер на кризата, а едно време са го наричали „от болната глава на здравата“.

— Господин Пастухов, направете си труда да обясните как се озоваха у вас тези бумаги! — със застрашителен вид поиска той.

— Дали да не започнем от другия край? — предложих аз — Документите истински ли са?

— Ако се съди по всичко — да.

— Това не е отговор.

— Да, истински са! — изръмжа Тюрин. — Но толкова по-зле за вас!

— Млъкни! — заповяда Мамаев. — Ще си отвориш устата, когато те питат! А сега млъкни! Разбра ли? Млъкни!

— Ах, колко недемократично! — укори го Артиста. — Дайте на човека да се изкаже.

— На какъв човек? — вбесено попита Мамаев. — На този човек? Този човек вече се изказа!