Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— И взеха решението за изтегляне.

— Взеха го. Че как иначе? Миротворец плешив. Но в Москва разбираха, че афганистанците ще си изгризат един друг гърлата и ще отворят път на талибаните. Поне това разбираха. Ситуацията в региона контролираше само Пакистан. Ние имахме силен лост за натиск върху Исламабад — нашите оръжейни доставки за Индия. Това беше като нож в сърцето на пакистанците. Беше разработена комбинация, която да спаси поне нещо. Горбачов трябваше да пристигне в Делхи за подписване на мащабен договор за военно сътрудничество. Предполагаше се този лост да бъде използван, за да принуди пакистанците да приемат нашите условия за умиротворяване на Афганистан. Това щеше да бъде крах за талибаните. Агентурата на Ахмед хан подготви покушение срещу Горбачов по време на посещението му в Делхи. За него знаеха само трима души. Калмиков успя да ни предаде информацията и чрез своята агентура предупреди индийците. Всички хора на Ахмед хан бяха неутрализирани. Но Горбачов отмени визитата. Насра се от шубе, фъшкията му кучешка. С какво приключи това, знаеш сам.

— С какво?

— С това, че талибаните вече са в Кабул! Че целият Афганистан е тумор! С това, че в складовете на талибаните седемстотин хиляди тона наркотици от новата реколта чакат да бъдат прехвърлени в Русия! За десет години в Афганистан ние загубихме петнадесет хиляди души. Сега годишно от наркотици умират по двадесет хиляди! Какво ще стане нататък? Нататък следва Средна Азия. Метастазите на този тумор вече са в Чечня. На ред е Татарстан. Ето какво. Калмиков крещеше за това още тогава, през осемдесет и осма! А той знаеше какво говори!

— С какво завърши това за Калмиков?

— С каквото и трябваше да завърши.

— Разкриха ли го?

— Нямаше как да не го разкрият. Той беше един от тримата, посветени в покушението срещу Горбачов. Знаел е Ахмед хан, знаел е началникът на неговото контраразузнаване. Третият е бил Калмиков. Никой друг.

— Не е ли можел да избяга?

— Не е можел. Това щеше да означава признание, че е работил за нас. Щеше да погуби цялата агентура.

— Не можеше ли да го разменят?

— Какво говориш? Ние дори не можехме да обелим дума за това!

— Значи не е имал избор?

— Имал е избор. И той го е направил. Сам. Не е издал никого. Ахмед хан заповядал да го разстрелят. Но така и не разбрал кого разстрелва.

— Как научихте, че е разстрелян?

— Първо имаше официално съобщение, че е разобличен и осъден на разстрел съветски шпионин. То беше за сондиране на нашата реакция. Ясно, че никаква реакция нямаше. После съобщиха, че присъдата е изпълнена. Заснели бяха разстрела на видео. Наш агент успя да достави копие от записа. Нямаше никакви съмнения в истинността му. Дойде потвърждение и от други източници.

— А какво наистина е станало в Пешавар през осемдесет и осма година?

— Не знам. Сега вече не знам. През есента на деветдесет и трета дойде шифровка от нашия резидент в Индия. Че с него търси контакт човек, който се нарича майор Калмиков. Той съобщил, че в началото на осемдесет и девета година индийското разузнаване го разменило за един от ръководителите на бунтовническото движение в Кашмир. Четири години се лекувал в Тибет. Та той молел да му помогнат да се върне в Русия. Ние забранихме на резидента да влиза в контакт с него.

— Защо?

— Бяхме сигурни, че е провокация. А после… После дойде октомври деветдесет и трета. Заповядаха на „Каскада“ да щурмува Белия дом. Аз заявих, че „Каскада“ е създадена за диверсионно-разузнавателна дейност зад граница, а не за полицейски операции. Не ни го простиха. Разгониха „Каскада“. Пратиха офицерите да доизслужват службата си по отдалечените окръзи. Най-добрите от най-добрите. Изхвърлиха ги като използван капут! Аз триех праговете, молех: махнете мен, но не затривайте отряда. Не, Русия е миролюбива страна, тя не изпраща зад граница диверсанти. Проклети да сте! Проклети да сте всичките!

— Кого проклинате, другарю генерал-лейтенант?

— Тях. Всички. Всичко просраха. Бездарно, пошло. Подло! Предадоха армията, предадоха народа. Тъжно ми е, момче. Мъка ми е да гледам това. Трябваше да си остана в Афганистан. Бог се смили. Не се е смилил, наказа ме. Наказа ме с живот. За какво?

— На какво се учудвате? С вас са се отнесли така, както вие с Калмиков. Използвали са ви и после са ви изхвърлили.

— Ти! Пале! Не ти ще съдиш!

— Защо? Аз никога не съм изоставял своите. Ние никога не сме погребвали другарите си, преди наистина да ги погребем. Сами, със своите ръце. Едва след това се прощавахме с тях.