Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Калмиков изпълни своя дълг!

— А вие? Вие изпълнихте ли вашия? Вашият дълг е бил да го измъкнете. Как? Не знам. Това би трябвало да знаете вие. Защо не сте заповядали на индийския резидент да установи самоличността на човека, който се е нарекъл Калмиков?

— Бяхме сигурни, че е загинал.

— А защо не проверихте?

— Вече нямах тази възможност. След октомври деветдесет и трета година ме отстраниха от оперативна работа. И стига за това. Стига! Имаш ли още въпроси?

— Казахте, че Калмиков има много силно биополе. Какво имахте предвид?

— Ами той можеше да спира електронен часовник. Приближи си ръката — и го спира. Махне я — тръгне. На нашите психолози им зацикляха всичките уреди. Пленените душмани на разпит пееха пред него без всякакъв скополамин. Какво още? Предсказваше земетръсите едно денонощие, преди да станат. Като змиите. Защо попита за това?

— След излизането му от лагера трябваше да го заловят едни мурмански бандити. Четирима. На двата трупа няма никакви следи. Диагнозата на патолозите е инфаркт. Той би ли могъл да го предизвика?

— Трудно е да се каже. Той си имаше теория. Че човек носи своята смърт в себе си. Волята за живот я блокира. Тя отслабва на старини, от болестите. Но може и да бъде сподавена. Блокажът изчезва, човекът бива убит от това, от което най-много се е страхувал. Ти каза бандити? Не изключвам, че би могъл да ги убие страхът.

— Не „би могъл“. Той ги е убил.

— Възможно е. Аз самият не вярвам в тая езотерика, но Калмиков се отнасяше много сериозно към нея.

— Вие през цялото време говорите за него в минало време.

— А как да говоря. За мен той беше.

— Не беше. Той е.

— Какво знаеш за него?

— Това, което не знаете вие. Ще ви разкажа какво е станало с него по-нататък. Той разбрал, че няма да дочака помощ от вас. И започнал да се промъква сам към Русия. Върнал се в Афганистан. През афганистанско-таджикската граница преминал с група наркокуриери. Нямало друг начин. Разказал е това на мой приятел, ръководител на рехабилитационния център. Керванът се натъкнал на засада. В нея имало наши войници от Двеста и трета дивизия. При престрелката бил ранен в главата. И тук му провървяло. Може би за пръв път в неговия живот. Командирът на ротата го разпознал. Той бил служил с Калмиков в Чучковската бригада. Затова го изпратили в наша военна болница. Първо в Душанбе, а оттам със санитарен самолет в Москва. Тук му направили операция. Ако не била тази случайност, така и щял да пукне на границата. Казах „провървяло му“? Вече не съм сигурен в това. Дори не знам кое би било по-добре за него: да издъхне на афганистанско-таджикската граница, или да прекара остатъка от живота си в руски затвор.

— Не говори със загадки!

— Пуснали са го по амнистията. Но той няма право на амнистия, тъй като през декември осемдесет и четвърта година военният съд в Кандахар го е осъдил на смърт, разжалвал го е и го е лишил от всички награди. Защо не е била отменена присъдата?

— Никакъв военен съд нямаше! Нали казах: това беше инсценировка за прикритие на операцията. Никой не знае за съда.

— Някои знаят.

— Не може да бъде.

— От къде тогава знам аз?

— Да, от къде?

— От човека, който има намерение на основата на тази присъда да обяви Калмиков за федерално издирване. Вероятно е намерил протоколите в архива.

— Дивотия! Никога не са били в архива. Аз веднага ги иззех.

— Къде са сега?

— У мен.

— Покажете ми ги.

— Защо трябва да ти се доверявам?

— Защото съм единственият, който може да направи нещо за човека, който ви е бил като син. Вие не сте успели да му помогнете. А аз ще опитам. Не съм сигурен, че ще се получи, но ще опитам.

— Защо се занимаваш с това дело?

— Не искам да ми е гадно, като се гледам сутрин в огледалото. Пречи ми при бръсненето.

— Кой знае защо ти вярвам, момче. Не знам защо, но ти вярвам. Цял живот не съм се доверявал на никого. А сега се чувствам така, сякаш от раменете ми пада товар. Непосилен. Оловен.

— Тогава го свалете.

— Ще го сваля. Да, ще го сваля. Вече нямам сили да го мъкна. Ще получиш всички документи. Всички. Прехвърлям този товар върху теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам.

— Помогни му, капитане от спецназ Пастухов. Помогни на моя син!

Точно в дванадесет часа до офиса на „МХ плюс“ спряха черен „Мерцедес 600“ и тъмновишнево „Волво 940“. От ниския прозорец на полумазето, на равнището на тротоара, виждахме само краката на пристигналите. Краката бяха четири. Два къси в черен панталон и два други, дълги, в тъмносиньо ситно кадифе. Всички крака бяха в черни кожени обувки, което издаваше, че собствениците им не тъпчат често по прашния московски асфалт.