Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Аргументите не му действаха. Може би ще му подейства нахалството?

— Двадесет хиляди беше преди три дни — заявих аз.

— Колко е днес?

— Шестдесет.

— Шестдесет хиляди долара?

— Да, господин Мамаев, шестдесет хиляди долара.

Тюрин се разсмя.

— Плащай, Петрович, бързо плащай! Че ей сега ще станат сто!

— Бързо се учите, господин Пастухов — отбеляза Мамаев, като хвърли леден поглед към Тюрин.

— Имам добри учители.

— Мислите, че сте ме хванали за гушата? Че сте ме наврели в ъгъла?

— Ние? Вас? Господин Мамаев, изобщо не сме искали да си имаме работа с вас, нито пък ще искаме. Вие сам се навирате в ъгъла. И го правите с упоритост, достойна за по-добра употреба. Аз не ви натрапвам тези документи. Казах и съм готов да го повторя: те няма да ви помогнат.

— Позволете аз да реша това!

Предадох се.

— Е, вие си знаете. Тогава преведете десет хиляди по сметка на фирма „МХ плюс“. Това е нашият хонорар. А петдесет хиляди — в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов. За това все нещо ще ви се опрости. Но аз ви предупредих: правите грешка.

— Благодаря за предупреждението — измърмори Мамаев.

Той се свърза по мобилния си телефон със своя офис и заповяда веднага да преведат парите.

Парите в сметката на „МХ плюс“ постъпиха след шест минути. Аз звъннах на Док и го помолих да провери сметката на центъра и веднага да ми се обади. Той се обади. В гласа му имаше щастливо изумление:

— Какво става, Серьога? Изсипаха се петдесет хиляди от компанията „Интертръст“! Петдесет хиляди! Не вярвам на очите си! Нашите баровци да не са се сетили за спасението на душите си?

— Засега не на душите — охладих възторга му. — Засега само за спасяването на живота си.

— Вече мога ли да взема документите? — попита Мамаев.

— Те са ваши. А това може да смятате за подарък от нас — казах аз и му подадох залепен плик. — Не го отваряйте. После ще го прочетете, на спокойствие. И не бързайте веднага в милицията, за да обявите федерално издирване на Калмиков.

— Получихте ли си парите? Почивайте си тогава! — отсече Мамаев. — Аз купих документите. И мога да правя с тях каквото си искам!

След тази реплика двамата главни герои в спектакъла напуснаха сцената, оставяйки зрителите да размишляват какво всъщност са наблюдавали.

Мамаев изпълни ролята си точно по сценария. В нея нямаше никакви изненадващи обрати. Обаче не разбрах ролята на Тюрин. Той знаеше какво има в старата папка. Знаеше как смята да използва документите Мамаев. И с всички сили се опитваше да му попречи да го направи. Чак до заплахи. И щеше да отиде и по-нататък, ако Артиста по някакъв начин не го бе извадил от играта.

— Що за плик му даде? — попита Артиста.

— Ще ти покажа — обещах. — Но първо ми обясни с какво неутрализира Тюрин. Какво му прошепна на ушенцето?

— Зададох му кратък и съвсем прост въпрос. Но преди това имам въпрос към теб. Още ли си сигурен, че седемдесетте хиляди гущера за апартамента на жената на Калмиков са били ход на Буров?

— Абсолютно. Преди имах съмнения, но вече не.

— Ето какво попитах Тюрин: „От колко време работите за Буров?“

Артиста се наслади на произведения ефект, после обясни:

— Нинон Забелина е била в пощенския клон в Перово с Тюрин. Разбра ли? Той е изпратил парите за апартамента на жената на Калмиков!

В кабинета нахлуха Мухата и Боцмана, изгарящи от любопитство.

— Как завършиха преговорите? — попита от прага Боцмана.

— Абе ти откъде въртиш филма? — запротестира Мухата. — Представям си как четеш книгите. От края! Пастух, не се връзвай на ниския му вкус. Започни от началото и не бързай.

— Мангизите са хубаво нещо — заключи Боцмана, след като изслуша моя отчет. — Обаче нещо не загрявам. Ами ако Мамаев отиде с тия бумаги при ченгетата? Те са си истински. На тях не е написано, че са прикритие.

И тогава аз извадих онова, което Буров нарече коз в ръкава ми. Този документ ми предаде преди три дни заедно със старата папка генерал–лейтенант Лазарев. Ксерокопие от него имаше в запечатания плик, който връчих на Мамаев. Вече не се съмнявах, че амнистията е хванала Калмиков именно благодарение на този документ, а не заради медала „За храброст“ и бойните ордени „Червено знаме“ и „Червена звезда“. Защото думите на Буров, че той никога не се заема с решаването на проблема, без да владее абсолютно цялата информация, трябваше да се разбират буквално.

Това беше указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 25 януари 1989 година. В десния горен ъгъл имаше печат: „Не подлежи на публикуване“. Указът беше подписан от Председателя на Президиума М. С. Горбачов. В него пишеше: