Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Нещо не беше наред. Явно не е било така.

А всъщност от къде на къде ние решихме, че те са влачили Игнат към джипа? Влачели са го по посока на джипа. Джипът е стоял малко встрани от прохода към парка. Сомов решава да блокира пътя на бандитите за оттегляне. Но в бързината не е съобразил, че не джипът трябва да се блокира. Ама разбира се, че не джипът! Не джипът, а проходът към парка! Онзи, четвъртият, не е подсигурявал бандитите, а е дебнел в засада. Веднага щом двамата изпълнители измъкнели Игнат през прохода, той е трябвало да пресече пътя на преследвачите, ако някой се беше решил да ги преследва. Затова и Мухата не го е засякъл!

Натоварихме се в моя нисан и излязохме на алеята, която беше най-близко до блока на Галина Сомова. Някъде тук би трябвало да стои колата и да очаква товара си.

Тука си беше. Встрани от пътя, с изключени фарове, незабележима в тъмното. Обикновен „ВАЗ 2104“ — синьо комби с московски номер.

Е, това вече приличаше на нещо.

Веднага щом първият етап завърши и измъкнат Игнат в парка, шофьорът на мицубишито излиза на алеята, прибира участниците в операцията, а незабележимото комби с един човек на волана и най-много един пътник започва своя път от Москва към близките околности.

В комбито нямаше никакво движение. Шофьорът седеше зад волана, отпуснал глава на облегалката. Изглеждаше заспал.

Той наистина спеше. Вечен сън. Обърнах нисана, поставих го с носа срещу комбито и пуснах дългите фарове. Мощните халогенни лампи осветиха дебелата златна верига на врата на шофьора, острата му брадичка, орловият нос и гъстите черни вежди върху безкръвното бяло лице.

— Аз, разбира се, не се ориентирам много в медицината — озадачено отбеляза Мухата. — Но кой знае защо ми се струва, че е получил инфаркт.

Намерихме Галина Сомова в чакалнята на института „Склифосовски“, мрачна от мъчителната тревога, сякаш напоила всички стени, пода, тавана. Тя се бе натрупвала тук десетилетия. Хората идваха, чакаха, тръгваха си, а тревогата оставаше, беше неизкоренима като миризмата на казарма или на затвор.

Игнат седеше до майка си в ъгъла на студената зала прегърбен неловко и стискаше между коленете дългите си ръце. И той имаше същите високи скули като Калмиков, същата форма на черните очи и голяма, красива като на майка му уста.

— Юра е в реанимацията — каза тя. — Вече три часа. Иди да попушиш, синко. Знам, че пушиш, какво толкова!

Игнат виновно се усмихна и излезе.

— Не го разпитвайте за нищо — помоли Галина. — Той нищо не помни. Помни, че са го отмъкнали в парка, после нещо станало. Когато дошъл на себе си, до него били само ония бандити. Мъртви. Това… той ли е бил?… Не ми отговаряйте. Знам. Благодаря ви — обърна се тя към Мухата. — Видях всичко от балкона. Чух как той закрещя „Тате“ и изскочих на балкона. И все мисля и не мога да разбера. Не мога, не мога!… На кого викаше „Тате“?…

Мамаев научи какво е станало в Соколники още същата вечер от генерала на „Петровка“, при когото отиде веднага след срещата с Пастухов в офиса на „МХ плюс“ на „Неглинка“. Бесен беше. Този наемник разговаряше с него като с някой смотаняк. Като с малоумник! Убеждаваше го. Съветваше го. Предупреждаваше го. Загрижен беше за живота му!

Какво става? Рецидивист го възпитава. Проститутка го съжалява. Наемник го учи как да живее. А Тюрин го заплашва! Тюрин, когото измъкна от лайната, който трябва задника му да лиже! Какво, мамка му, става?

Плика, който му даде Пастухов, Мамаев отвори още в колата. Подписаният от Горбачов указ на Президиума на Върховния съвет за удостояването на Калмиков със звание Герой на Съветския съюз го порази. А думата „посмъртно“ го преряза като бръснач.

Твърде често взе да се говори за смърт. Прекалено често. Като че повя някакъв ветрец. Мъртвешки. От нищото.

Но Мамаев умееше да отделя същността на проблема от всякакви емоции. Практическото значение на този указ беше, че той нямаше никакво практическо значение. Дори ако Пастухов веднага изпрати копие от указа в Министерството на правосъдието, ще мине време, докато тази бумага премине през инстанциите и предизвика действието, на което Пастухов разчиташе: да обезцени купените от Мамаев документи. Ще минат седмици. А сега вече се брояха дните.

Мамаев не беше съвсем наясно защо купува от Пастухов протоколите на военния съд, които, строго погледнато, не му трябваха. Сработи навикът да се презастрахова, превърнал се в инстинкт още от времето, когато беше частник, каквито при съветската власт гонеха като бесни кучета. Като обмисли това, което беше направил, той разбра, че е постъпил правилно. Ако Гърка се издъни, тези документи ще му послужат за сигурно алиби. Той е законопослушен гражданин. Представа няма за никакъв Грък. Веднага е информирал правозащитните органи, че на свобода се разхожда опасен държавен престъпник, който няма никакво право на амнистия.