Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Но филмът беше интересен за нас. Той ни донесе още едно неочаквано откритие. Касетата, заснета от Боцмана край централния вход на Народна банка, аз превъртях на Калмиков без никаква определена цел заедно със записите на хората от обкръжението на Мамаев. Но още щом в кадъра се появи слизащият по мраморното стълбище към черния пиратски джип „Линкълн Навигатор“ дълъг и кльощав като овчарски прът човек с юнашки засукани мустачки и нахални, весело опулени очи, Калмиков каза:

— Стоп.

Спрях кадъра.

— Кой е този? — попита той.

— Познаваш ли го?

— Той идва при мен в колонията.

Направо застинах.

— Той — е идвал — при теб — в колонията?

— Да.

— Защо?

Калмиков не отговори.

Много трудно беше да се общува с него. Вече четвърти ден живееше при мен в Затопино, но така и не бяхме си поговорили обстойно. Той изобщо беше мълчалив по природа човек, а при всеки опит да се подхване разговор за миналото му, се затваряше в себе си и на сухото му лице се появяваше безстрастно изражение. Дори когато споменах, че съм се срещнал с генерал-лейтенант Лазарев, той изобщо не реагира. Сякаш не го чу. Не поиска да чуе.

Неговото присъствие създаде в къщата някаква странна атмосфера, сякаш едновременно празнична и тревожна. Само да излезеше сутрин от дървената къщичка на банята, където нощуваше, и двете ми кучета, яки московски стражеви, хукваха към него и лягаха по гръб — висш знак за кучешко доверие. Настьона се мъкнеше като ремарке след него из двора и къщата, учеше го на компютърни игри, дори му дрънкаше на пианото, което не можеше да понася, и сядаше да се упражнява само след заплахите на Олга да разбие компютъра. Само се чуваше: „Чичо Костя, чичо Костя, а къде е чичо Костя?“

През деня той нахлузваше гумените ботуши и старата ватенка и отиваше в гората, а вечер се връщаше с кошница гъби. Не познаваше гъбите, береше наред. Олга ги сортираше, изхвърляше отровните, обясняваше му кои са ядливи. Той я слушаше с разсеяна усмивка, на другия ден кошницата отново беше пълна с отровни гъби. Събираше гъбите механично — както човек върши някаква работа, за да се разсее.

Когато в къщата имаше само свои хора, той се отпускаше. Но появеше ми се някой външен, веднага се затваряше и гледаше да се измъкне. Дори когато идваха момчетата. Търпеше присъствието им, защото те бяха мои приятели и най-важното за него — приятели на Док. При първата среща Артиста, привикнал на свободното общуване между нас, весело го попита:

— Старче, с какво ги наплаши ония двамата в хълмовете? Така че да гушнат китката?

— Не разбирам за какво говориш? — сухо отвърна Калмиков.

— Ама ти си им видял сметката!

— Не разбирам — повтори той. — На никого нищо не съм правил. Всеки човек носи своята смърт в себе си. Говорете си, няма да ви преча — добави той и се махна.

— Какво му става? — озадачено попита Артиста. — Да не съм изтърсил нещо не както трябва?

— Той е обърнал към нас добрата страна на душата си — ми каза същата вечер Олга. — Не завиждам на този, към когото обърне злата страна. Кой знае защо имам чувството, че там е ад.

И аз имах това чувство.

Вече бях свикнал, че Калмиков казва само това, което смята за нужно да каже. По-нататъшното разпитване, дори в най-предпазлива форма, го правеше безстрастен, хладен, готов на враждебно отношение. Но този път нямах намерение да отстъпвам.

— Слушай — казах му. — Не ти се навирам в душата. Ти не искаш да знаеш какво ми разказа генерал-лейтенант Лазарев. Това си е твое право, макар че той ми разказа много неща, които не знаеш. Но сега ти задавам въпроси по работата. Не искаш ли да разбереш какво се е случило с теб?

— Да.

— Ами тогава помагай, а не се дръж като сфинкс! В края на краищата това е много по-нужно на теб, отколкото на нас!

— На вас защо ви е?

— Не знам — честно отвърнах аз. — Не сме свикнали да захвърляме своите в беда.

— Аз не съм свой за теб — безстрастно, отчуждено, почти високомерно каза той.

И това негово високомерие ме вбеси.

— Всичко ли каза? Тогава ме чуй. Док половин година не се отделяше от теб. Измъкна те от оня свят. Ти стана свой за него. А значи и за нас. Но ние не ти се натрапваме. Ти каза: всеки човек носи своята смърт в себе си. А аз ще ти кажа друго: всеки човек носи своя живот в себе си. И не само своя. Когато ти се загробваш, предаваш всички, които са свързани с теб. Предаваш жена си. Предаваш сина си. Помни го. А сега можеш да станеш и да си тръгнеш. И да правиш каквото искаш.