Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Идвам — съобщи Артиста. — Чакай ме.

— Има ли новини?

— Има.

— Откри ли пощенския клон?

— И не само това.

— Нямам думи! — възхитих се аз. — Кога успя?

— Изостанал човек си ти, Пастух. Само в деветнадесети век сваляха жените с години. Представяш ли си? Години! А ние вече сме практически в двадесет и първия. Днес и един ден стига да се влюбиш, да се ожениш, да се скарате, да се сдобрите, да си изневерите, да простите изневярата, пак да се скарате, да се помирите и накрая окончателно да се разделите. И дори ще ви остане време да потъгувате за отминалата любов. Чао!

Информацията, с която се беше сдобил умореният наемник, не намали натрупалите се въпроси, а прибави към тях още един. И то много сериозен. Артиста не само беше научил от кой пощенски клон са били изпратени парите за апартамента на Галина Сомова. Той успял да отскочи до Перово, където се намираше този клон, и опитал да изясни кой ги е изпратил. Не разбрал това, защото момичето, което тогава приемало записите, напуснало преди година. Но научил нещо друго, заради което довтаса при мен в Затопино.

Парите бяха преведени на 27 юли 1998 година.

Преведени бяха, когато Калмиков вече от два месеца лежал в Лефортово.

— Нещо си объркал — казах аз. — Това не може да бъде.

— Всичко е абсолютно точно — увери ме Артиста. — Всички данни са преписани от документите.

Слязох в хола, където Настьона терзаеше слуха на Калмиков с „Нотната тетрадка“ на Анна-Магдалена Бах. По-точно, с онова, което успяваше да оцелее в нейното вдъхновено изпълнение.

— Помниш ли кога бяха оформени документите за апартамента на Галина? — попитах аз, след като вежливо пратих Настьона да си отдъхне. — Прокурорът говореше за това на процеса.

— Помня.

— Кога?

— На десети май.

— Точно ли е?

— Да. Защо?

— Нищо. Малки уточнения.

— Мога ли да продължа? — с тон на светска дама попита Настьона.

— Да, разбира се — уверих я и побързах да се омета от хола.

О, нещастна Анна-Магдалена Бах!

— Е? — попита Артиста.

— На десети май.

— Какво излиза тогава? На десети май фирмата е оформила документите за апартамента, а чак през юли е получила парите за него?

— Важно е друго. Тези седемдесет хиляди долара бяха главният коз на обвинението. Ако на процеса се беше изяснило, че парите са преведени чак на двадесет и седми юли, никой прокурор не би могъл да свърже покупката на апартамента с подготовката за убийството.

— И какво значи това? — попита Артиста.

— Според мен има само един човек, който може да го обясни. Ако поиска, естествено.

— Кой?

— Буров.

— Мислиш ли, че ще поиска?

— Зависи как ще го попитаме.

Двадесетте хиляди долара, обещани от Мамаев за рехабилитационния център на Док още преди три дни, така и не бяха постъпили в сметката му. Това ми даваше право да използвам събраната за Мамаев информация по свое усмотрение. Така че имаше с какво да отида при Буров.

Звъннах му в офиса веднага след разговора с Артиста и помолих референта да съобщи на господин Буров, че господин Пастухов от фирма „МХ плюс“ моли да го приеме по спешна работа. Той си записа телефона ми и обеща да се обади. Очаквах обаждането с голям интерес. Както и да реагираше на молбата ми Буров, това щеше да подскаже много неща. Той можеше изобщо да не ме приеме. Можеше и да ми определи среща след седмица–две, тъй като работният ден на президента на Народна банка е разграфен по минути.

Референтът се обади след един час и съобщи, че господин Буров ще приеме господин Пастухов в своя офис утре в 8:30 часа.

В 8:15 пристигнах до сградата на Народна банка. Това беше едно от чудовищните съоръжения, издигнали се над покривите на Москва в последните години. По своята амбициозност напълно можеше да съперничи на сградите на „Газпром“ или „Лукойл“. Те сякаш бяха изригнали изпод земната кора под чудовищното налягане на магмата, под бесния натиск на огромните пари. Както застрашителните сталински кули от петдесетте години, както безличните квартали с хрушчовки през шестдесетте, както остъклените кубове на Новия Арбат през Брежнево време, така и сега тези чудовища крещяха, че е дошло ново време — младо, безпощадно, весело, нахално.

И изведнъж нещо ме бодна в сърцето. Тук, на паркинга пред Народна банка, фразата на Калмиков „Той е от тези, които играят на едро“ се изпълни с нов смисъл.

В 8:20 влязох в банката: от сутрешната, набираща луди обороти Москва, се пренесох сред ехтящата пустота на огромното фоайе, в царството на мрамора и тонираното стъкло, в стерилността на кондиционирания въздух, който дишат само посветените, вътрешните хора. На пропуска вече ме чакаше референтът на Буров, безличен млад служител в черен костюм и с черна вратовръзка, посветен. Охранителят в черна униформа, въоръжен с компактен австрийски картечен пистолет „Щайер“, учтиво ме помоли да извадя от джобовете си металните предмети и да мина през арката на скенера. Втори такъв учтиво ме помоли да отворя куфарчето си. Там нямаше нищо, освен стара папка с написани на корицата регистрационни номера и два печата: „Строго секретно“ и „Да се съхранява за вечни времена“. Тази папка ми даде генерал–лейтенант Лазарев след много трудния за него разговор.