Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Последвайте ме — предложи референтът.

Скоростният асансьор ни възнесе на неизвестно кой етаж. На изхода от асансьора дежуреха още двама охранители, също с щайери. Референтът ме поведе към приемната, намираща се в дъното на фоайето зад висока двукрила дъбова врата с излъскани до блясък медни дръжки. Но не ме доведе до тези царски врати, а отвори с магнитна карта незабележима врата встрани от тях:

— Моля.

Това беше нещо като пушалня или приемна: с ниска черна масичка върху бял килим, черни кожени кресла и дивани покрай стените. По белите стени висяха старинни гравюри: предимно морски сражения.

— Господин Буров е много зает, бъдете кратък — предупреди ме референтът с такъв тон, с какъвто разговарят с досадни посетители. — Имате дванадесет минути.

— Той има дванадесет минути — отговорих нахално. — А аз имам време от тук до хоризонта.

Той ме изгледа странично като кокошка и се скри зад вратата, която вероятно водеше в кабинета на президента. Очаквах, че ще докладва за мен и ще ме покани да вляза, но вместо това иззад вратата се разнесе висок, сякаш задъхващ се смях, тя се отвори и се появи самият господин Буров с бодро щръкнали, засукани мустачки и ме огледа от висотата на своя ръст с нахални весели очи.

— Добро утро, Сергей Сергеевич. Седете си, не ставайте — проговори той с високо, сякаш насмешливо тенорче и ми протегна ръка, заради което му се наложи да се наведе. — Приятно е да срещнеш в такава сутрин човек, който има време от тук до хоризонта. Забележително. Не мога да го кажа за себе си.

Той беше в пълна парадна униформа — колосана риза с черна папийонка на тънкия врат, само че вместо сако носеше синя кабинетна пижама с атлазени ревери и маншети.

— В колко започва работният ви ден? — поинтересувах се аз.

— В седем и тридесет.

— А кога завършва?

— Ако няма никакви мероприятия, около полунощ.

— Започвам да гледам с оптимизъм на бъдещето на Русия.

Той пак се засмя тъничко, като кудкудякане, и седна в креслото срещу мен, като протегна напред дългите си крака в черни панталони и ги преплете като въжета. Във всеки случай изглеждаше, че при желание може да ги преплете по такъв начин.

— Ще разговаряме тук. Кабинетът е на подслушване, видеокамерите постоянно записват. А тук може да се говори свободно.

— На подслушване и видеозапис? — учудих се аз. — Защо?

— За да може да се анализират после преговорите. Думите носят не повече от петнадесет процента от информацията. Всичко останало е в интонацията, мимиката, жестовете. С това и се занимават моите психолози. Вероятно се учудвате защо ви приех по това време? Сега разбирате защо.

— Не това ме учуди — възразих аз. — Учуди ме друго: че изобщо ме приехте.

— Да кажем, че по този начин изразявам уважението си към вас и към вашите приятели. Уважавам професионалистите. И не искам да си отрежа възможността при нужда пак да се обърна към вас. Но наистина разполагам със съвсем малко време. Затова да започваме. Известно ми е с какви трудности се наложи да се сблъскате при изпълнението на моята поръчка. Жестоко, Сергей Сергеевич. Но съм сигурен, че не сте имали друг изход. И сте в правото си да поискате от мен увеличение на хонорара. Колко?

— Николко. Нямахме никакви трудности.

— Стига, стига, уважаеми господине! Недейте да скромничите!

— Нямахме никакви трудности — повторих аз.

Той присви очи и устни, от което левият му мустак щръкна пиратски и изпитателно ме изгледа:

— Искате да кажете…

— Нищо не искам да кажа — прекъснах го аз. — Само това, което казах. Няма за какво да искаме увеличение на хонорара.

— Интересно. Много, много интересно. Съобщиха ми, че според мурманските следователи причината за смъртта на двамата бандити бил инфаркт. Не бихте ли могли да ми разясните тази загадка?

— Не. Нямаме никакво отношение към това.

— Защо тогава помолихте за среща?

— Искам да ви покажа нещо.

Извадих от куфарчето старата папка. В нея бяха протоколите от заседанието на военния съд, състоял се на 16 декември 1984 година в Кандахар. Буров погледна бегло корицата и бързо прегледа първите страници.

Посъветвах го:

— Започнете от началото.

Той внимателно прочете присъдата на военния съд.

— Не е зле. Откъде го имате?

— Господин Мамаев ни поръча да съберем за Калмиков цялата достъпна информация. В процеса на работата се натъкнахме на тези документи.

— Защо ги донесохте на мен, а не на него?

— Той не плати работата.