Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Така, така — проточи Буров. — Вие, драги ми господине, не сте прост сопол, както казваше дядо ми. Значи държите в ръкава си още нещо, освен тези протоколи? Някакъв коз?

— Може би.

— Да направим така — предложи той и се приведе напред, надвисна над масичката, мустачките му щръкнаха, очите му хазартно блеснаха. — Обещавам, че няма да натисна спусъка. Е, освен ако ситуацията не излезе изпод контрола ми. А вие ще влезете в моята игра. И така ще помогнете на Калмиков. Съгласен ли сте?

— Какво е нужно за това?

— Аз ще купя от вас тези документи. За тридесет хиляди долара. Парите ще ви бъдат преведени незабавно. Но с едно условие. Веднага след като излезете от тук, ще отидете при Мамаев и ще му продадете документите. Смъкнете от него повече. Петдесет хиляди. Той ще плати. Оставете го да се порадва малко и после извадете от ръкава си каквото държите там.

— Смисълът?

— Кой е най-сигурният начин да деморализираш контрагента? Първо да му дадеш надежда, а после да я отнемеш. А когато го лишите и от последната надежда да се измъкне, му дайте съвет: нека опита да се споразумее с мен.

— Започвате опасна игра — предупредих аз.

— Опасна за кого?

— За всички. Включително и за вас самия.

— Не съм я започнал аз. Нито съм определял правилата. Натрапиха ми тази игра. Аз само играя по правилата, които ми натрапиха. В бизнеса, драги ми господине, има едно главно правило: на никого нищо и никога да не прощаваш. И не само в бизнеса, в живота също. Никога! На никого! Нищо! — презрително повтори той. — Ако, разбира се, не искате да си изтриват във вас краката.

— Можете да не продължавате. Вече разбрах, че относно непротивенето на злото с насилие всичко ви е наред.

— А на вас? — парира Буров. — Какво казахте на тези, които са похитили вашата жена и дъщеря ви? Върви си и повече не греши?

— Вие сте сигурен, че крия коз в ръкава си. Ами ако не е така?

Буров снизходително се подсмихна.

— Вие се учудихте за какво правя аудио- и видеозаписи на всички преговори. А между впрочем от всичко, за което говорихме сега с вас, не доловихте главното. Най-главното. Макар че го казах съвсем ясно, в прав текст. Признайте си, драги ми господине, че не го доловихте?

— Кое смятате вие за най-главно?

— Казах, че никога не пристъпвам към решаването на проблема, без да разполагам с цялата информация. Абсолютно пълната.

— Вече стана опашка — с погребален вид съобщи появилият се на вратата референт.

— Идвам. Вземете от господин Пастухов неговите банкови реквизити. Тридесет хиляди долара. Веднага да се преведат. Проследете. Не, четиридесет. А от Мамаев съдерете шестдесет хиляди, Сергей Сергеевич. Да, шестдесет. И нито цент по-малко! Иначе ще престана да ви уважавам!

Буров ми стисна ръката, намигна заговорнически и се устреми към кабинета си като тясна черна хищна пиратска шхуна. „Веселият Роджър“ невидимо трепкаше над него под свежия морски вятър.

Виж ти. Щом така се подхвърлят десетки хиляди долари като жълти стотинки, що за залог има в тази игра?

Или както казват съвременните пирати: каква е цената на въпроса?

Докато потеглях от Народна банка, се огледах. В черните стъкла, прорязали мраморната облицовка, плуваха ниски бели облаци. Тихата златна есен полека-лека отминаваше на юг от Москва.

Опитах да се свържа по телефона с Мамаев, но безуспешно. Секретарката му каза, че има важен посетител, а после съвещание. По гаднярската й интонация и нескритото злорадство разбрах, че съм станал персона нон грата. Налагаше се да действам по друг начин.

Отидох в централната поща и копирах на ксерокс корицата на папката с протоколите от военния съд, осъдил Калмиков на смърт. На ксерокопието записах адреса на нашия сутерен на „Неглинка“ и добавих:

„Ако това ви интересува, чакам ви в 12,00 в офиса на фирма «МХ плюс».

Пуснах всичко по факса до секретариата на Мамаев, обадих се на момчетата и определих общ сбор. Преди срещата с Мамаев трябваше да се ориентираме с какво разполагаме.

Офисът на детективско-охранителната фирма „МХ плюс“ представляваше тъжно и трогателно зрелище, като спомен за красива, но, уви, несбъднала се мечта. Ах, с какъв ентусиазъм Боцмана и Мухата ремонтираха това старо полумазе, сменяха подовата настилка, облицоваха с плоскости стените, рушаха едни стени и вдигаха други. Веднъж седмично се устройваха бригади и цялата ни група, включително Док, запретваше ръкави в съзидателния процес. В края на краищата успяхме с общи усилия да превърнем мазето в доста уютно помещение с петнадесет квадрата приемна, в която бъдещата секретарка трябваше да сортира бъдещите посетители и да ги черпи с кафе, плюс осемметров кабинет за преговори с клиентите. С какви яростни спорове, чак до взаимни обиди, беше избрана табелата! Мухата искаше непременно медна, гравирана. Боцмана настояваше на стъклена, черна, със златни букви, като на президентската администрация. Договориха се за среден вариант — такава като на кметството.