Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Точно от Олимпийския комплекс започна обсадата Артиста. Нито една от класическите роли не пасваше за целта. Нито мятащият се, непостижим за енергичната природа на Артиста Хамлет, който все не може да реши да бъде, мамка му, или да не бъде. Нито високомерният Сирано дьо Бержерак. Нито пламенният Ромео. Новото време искаше ново амплоа. Артиста го измисли: уморен наемник. Пари има, на силни усещания се е наситил, родствена душа му трябва, но къде ще я намериш в този безумен, откачен, шантав свят? Откритата за оглед в басейна силна, без бодибилдингови излишества фигура на Артиста и няколкото страшнички белега на гърдите, следи от мъчения (Ах, не питайте къде и как, няма нужда!) придаваха убедителност на неговата легенда.

Тактиката може и да беше правилно подбрана, но кога щеше да даде резултат?

Докато Боцмана се опитваше да измъкне снимките от фирма „Кодак“, а Артиста, псувайки наум, всяка сутрин се мъкнеше в басейна, Мухата отиде в пощенския клон, откъдето бяха преведени парите за стаята на Калмиков в общинската квартира. Пощата се намираше на Ломоносовски проспект, недалеч от Московския университет. Солидната книжка от „МХ плюс“, доста приличаща на служебните карти на ФСС, дребният ръст, тайнственият вид, който Мухата умееше да си придава, му помогнаха да се сдобие с нужната информация.

Парите превело някакво момиче. Фамилията и адресът й се оказаха измислени. Но най-важното: от този превод вече се бяха интересували. Интерес към него проявил следователят от Таганската районна прокуратура. Това било през октомври 1998 година — около месец преди процеса срещу Калмиков. Следователят два пъти идвал в пощата, после извикал на разпит служителката, оформила превода, и й показал няколко снимки. На една от тях тя разпознала момичето. Боядисана блондинка, доста симпатична, около двадесет и две годишна, на вид — обикновена студентка. И била облечена както обикновено се носят студентите: дънки и яке.

Тази информация депресира Мухата: на куково лято ще я откриеш тая студентка, в университета са хиляди. А мен озадачи. Излиза, че следователят от прокуратурата е открил момичето, изпратило парите? Чрез нея не би било трудно да стигне до човека, който ги е дал. Значи следователят е знаел кой е поръчителят на убийството? Защо тогава не е бил арестуван и осъден заедно с изпълнителя?

На тези въпроси можеше да отговори единствено следователят. Да накараш да проговори служител от прокуратурата не е лесна задачка, трябва да се търси подход. Но тогава се изясни, че следователят от две години вече не работи в Таганската районна прокуратура поради това, че скоро след процеса срещу Калмиков бил убит.

Колкото повече навлизахме в делото, толкова повече въпроси се появяваха.

А каква е тая странна история с изчезването от компютъра на счетоводството на данните за превеждането на седемдесетте хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков? Ясно, че фирмите гледат да не си обявяват приходите, за да избегнат данъците. Но тогава е резонно всички разплащания да се правят кеш.

Единствената достоверна информация, която получихме, потвърждаваше догадката ми, че Мамаев сам е „поръчал“ себе си. На заснетия от Боцмана видеозапис Калмиков разпозна човека, който идвал в рехабилитационния център и му предложил да направи одит на сигурността. Това се оказа шофьорът на Мамаев, на когото обърнах внимание в селището на „новите руснаци“ на Осетра: неприятен тип, приличащ на недорасъл хлапак. Бандитската му същност не можеха да прикрият нито скъпите, сякаш свалени от някой друг дрехи, нито черният „Мерцедес 600“, зад чийто волан седеше с такъв вид, сякаш току-що е задигнал колата.

Той бе попаднал случайно в кадъра. От снобизъм, всъщност доста странен за съветски хора, възпитани уж с идеите за социално равенство, ние не го включвахме в кръга на най-близките сътрудници на Мамаев. Всъщност кой обръща изобщо внимание на прислугата? Калмиков не го разпозна веднага. Чак когато цялата видеокасета беше превъртяна няколко пъти и Калмиков не разпозна поръчителя в никого от солидните господа, ръководни служители на компанията „Интертръст“, той за малко се замисли и помоли да превъртим отново кадрите с шофьора, като намалим яркостта почти до нула. На екрана се замяркаха смътни силуети. Чак след това Калмиков уверено каза:

— Този!

Гледахме видеозаписите, направени от Боцмана, на втория етаж на къщата ми в Затопино. Отдавна бях сложил дограмата и дюшемето, но за другото все не ми оставаше време. Тук имаше стара дървена маса на магарета и две дървени пейки, останали още от прадядо ми. До стената бяха сложени сгъваемите легла, на които спяха момчетата, когато идваха при мен. Тук домъкнах комбинирания с видео телевизор, за да се отърва от разпитването на моята любознателна дъщеря Настьона що за кино гледаме. Тя беше във възрастта, когато детето непрекъснато има усещането, че възрастните крият нещо от него, нещо адски интересно. И върви доказвай, че този филм изобщо няма да й е интересен.