Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Преуморил си се, Тюрин — посъчувства му Мамаев. — Пийни си още, а после си върви и се наспи както трябва. Хайде да пийнем заедно.

— За пиене, ще пийна. Налей. Наздраве!

Тюрин изля коняка в устата си, помириса ръкава на сакото си и резюмира разговора:

— Такива ми ти работи, Петрович. Разбира се, ти решаваш. Но аз повече няма да се занимавам с Калмиков. Можеш да ме уволниш, обаче дори няма да се приближа до него.

— Страхуваш се да не ти изсъхне ръката? Или да не ти се парализира езикът?

— Шегуваш се, а? Е, шегувай се. Само че ти забрави още нещо.

— Какво?

— Ония двамата в Мурманск. Които получили инфаркт!…

Тюрин си тръгна. Мамаев си допи коняка, без да усеща нито вкуса, нито силата му. Всички фибри на душата му трептяха, виеха като беззвучна сирена. Телефонният звън го накара да подскочи. Той изгледа със страх телефона, като мина, но все пак вдигна слушалката.

— Приветствам ви, уважаеми господине — разнесе се козето тенорче на президента на Народна банка Буров. — Не ви ли се е появило желание да пообщувате с мен? Не ви ли се струва, че имаме проблеми, които вече е време да обсъдим?

— Какви проблеми? — попита Мамаев.

— Не разбирате ли? — учуди се Буров. — Тогава погледнете през прозореца. Всичко хубаво, драги ми господине.

Мамаев излезе на ложата. Прозорецът на шестия етаж в старата сграда насреща, третият отдясно, беше черен, сляп. Мамаев напрегнато се взираше в него, вече досещайки се какво ще се случи.

Това и стана: вътре светна.

Мамаев изскочи от апартамента си и заудря по вратата на Николай. Когато той отвори, заповяда:

— Бързо, след мен!

На стълбищната площадка на шестия етаж в старата сграда седяха две от момчетата на Тюрин, пиеха бира и пляскаха картите. При появата на Мамаев и Николай скочиха и се опитаха да скрият бутилките.

— Кой е старшият? — попита Мамаев.

— Аз — отговори единият. — Шефе, ние…

— Звъни!

Без да обръща внимание на бабичката, която им отвори, Мамаев изтича по дългия, мъждиво осветен коридор до стаята на Калмиков и натисна със сила дръжката на вратата. Стаята беше заключена.

— Отвори я! — заповяда той на Николай.

Той измъкна от презраменния си кобур глока, пъхна ключа в бравата, блъсна вратата и се развика, движейки пистолета наляво-надясно:

— Хвърли оръжието! Ръцете зад тила!

В стаята нямаше никой. Ярко блестеше голата крушка, осветявайки унилата обстановка. Миришеше на неживяно, на прах. Недокоснат слой прах застилаше пода, масата.

— Няма никой — каза старшият на охранителите, надзъртайки над рамото на Мамаев в стаята. — Ние дежурим. Ако някой…

— Млъкни! — прекъсна го Мамаев.

Той стоеше на прага и напрегнато чакаше. Николай и охранителите тъпчеха зад гърба му в коридора, без да разбират какво става. От стаята си изпълзя и втората бабичка и нещо си зашушука с първата.

След петнадесет минути светлината угасна.

— Е? — вбесено попита Мамаев. — Нещо да кажете?

— Разбрах! — припряно каза старшият. — Шефе, разбрах! Щракна, нали чухте? Светни ми! — заповяда той на партньора си. — Тук, на таблото с електромерите.

Лъчът на фенерчето освети черните кутии на стената на коридора. Кабелите от електромерите се разклоняваха по стаите. Охранителят проследи до кой електромер водят жиците от стаята на Калмиков, нареди на партньора си да донесе стол. Покатери се на него, опипа над електромера и рязко дръпна. В ръката му остана черна кутийка със стърчащи от нея жици.

— Това е таймер, шефе — обясни охранителят. — Едно време се продаваха по всички магазини за електроматериали. Включва и изключва лампите, радиото, телевизора.

— Не сме ние, не сме ние — изплашено се разкудкудякаха бабичките. — Васка каналджията е, няма кой друг! Трябва да го изселят тоя алкохолик. Откакто се запи със земляка си, не е изтрезнявал!

— С какъв земляк? — попита Мамаев.

— Не знаем. Идва някакъв земляк при него. Оттогава не спира да се налива.

Васка каналджията лежеше на кушетката в стаята си, хъркаше и не даваше никакви други признаци на живот. По всички ъгли се търкаляха празни бутилки. На масата се виждаше начената бутилка „Привет“ посред някакви остатъци от мезе.

— Водката е хубава, не е менте — отбеляза Николай.

Опитите да събудят каналджията бяха напразни. Той мучеше, риташе, но така и не отвори очи.

— Останете при него — заповяда Мамаев. — Щом се свести, го разпитайте. Какъв е тоя земляк, откъде е. Разпитайте го под натиск! Ясно ли е?

Как така? — застана нащрек старшият. — Да го измъчваме ли или какво?