Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Казвай, мамка му, не протакай!

— Как при крайна нужда внедрявахме свой човек в някоя банда? Арестуваме го, съдим го, после му организираме бягство с някой от авторитетите. Процесът е истински, всичко е истинско. Само че в архива няма протоколи от този процес.

— Тюрин! Ти къде живееш? — беше поразен Мамаев. — В Русия живееш! А преди си живял в Съветския съюз! Искаш да кажеш, че нашите са взривили цяла ескадрила, за да внедрят Калмиков при муджахидините? Че кой ще се реши на такова нещо?! Дори да му хрумне на някого, представяш ли си колко подписа трябва да събере? И последният дори няма да е на министъра на отбраната!

— За това е думата, Петрович, за това — потвърди Тюрин. — Но ето ти още информация за размисъл. Веднага след странния процес прехвърлят председателя на съда в Сахалин. Защо?

— Е, защо? — мрачно попита Мамаев.

— Защото Сахалин е далеч. И ако той се изтърве за този случай на пияна глава, там и ще си остане. Добре. Това е тъмна история. Може някога да се изясни. Има още една гадост. И тя ме тревожи много повече… Поне да беше ме поканил да пийна! Виждаш, едва се държа на краката си! Толкова работа прехвърлих за теб, а ти се свиди една чашка!

— Почерпката трябва да се заслужи — промърмори Мамаев, но извади бутилката от бара. — Само не се надявай на колекционен. Нямам.

— И тоя става, сипвай! — кимна Тюрин и забравил светските си маниери, обърна на един дъх половин чаша „Хенеси“. — Ти ми заповяда да намеря Калмиков — припомни той. — С това най-вече се занимавах.

— Можеш да не продължаваш — махна с ръка Мамаев. — Знам, че не си го открил. Защото той е професионалист. А ти какъв си?

— Работата не е в това, Петрович — възрази Тюрин, без дори да обърне внимание на тази оскърбителна нападка. — Проблемът е в друго. Разболял се е съдията, който осъди Калмиков. Случайно го научих.

— Случайно? — разсеяно попита Мамаев, докато напрегнато обмисляше чутото.

— Е, не съвсем. Кой знае защо ми се струваше, че Калмиков трябва да се появи при съдията. Намазах ръчичката на секретарката с билети за „Сатирикон“ и я помолих да звънне, ако той се появи там. Тя се обади. Но не успях да отида веднага и той си заминал. На другия ден паркирах колата си до съда и зачаках. Той се появи, пристигна с бяла „Тойота корола“. Когато излезе от съда, му се лепнах отзад. Но той се измъкна.

— От теб?

— От мен, Петрович. И се измъкна така, че дори не загрях веднага. Пристрои се зад също такава бяла тойота, после е завил, а аз се мъкнах след оная тойота още един час.

— А номерата?

— Колата е била наета от рент-а-кар. Върната е същия ден. Той е засякъл наблюдението. Така че…

— Мамка ти! — озлоби се Мамаев. — За къде бързаш?

— Никъде не бързам! — озъби се Тюрин. — Искам да ти разправя главното, а не дреболиите!

— Колко струва да наемеш такава тойота?

— Не знам с точност. Около петдесет долара на денонощие.

— А откъде има мангизи?

— Представа нямам. Фактът е, че има. И не само за колата.

— За какво още?

— Сам знаеш. За „Винторез“. Или за каквото му притрябва.

— Ти смяташ, че това са дреболии? — мрачно попита Мамаев.

— Стига ме прекъсва, мамка му! — на свой ред избухна Тюрин. — Да, дреболии! В сравнение с това, което не ми даваш да кажа!

— Говори.

— Така значи. Исках да попитам съдията защо е идвал при него Калмиков. Тогава разбрах, че съдията се е разболял.

— На нас какво ни пука?

— Много странно се е разболял. На другия ден след разговора с Калмиков. Сега лежи в института по неврология. Вчера вечерта си пообщувах със завеждащия отделението. Край бутилка „Арарат“. Той ми разказа, че съдията има някаква много рядка форма на множествена склероза. За нея изобщо никой нищо не знае.

— В какво се състои?

— Атрофия на мускулите. Изсъхва му ръката. Болестта се развива със страшна скорост.

— Какво общо има Калмиков?

— Доизслушай ме. Днес ходих при адвоката Кучеренов, който защитаваше Калмиков. Е, ти знаеш как го защитаваше. Кучеренов също се е разболял.

— След разговора с Калмиков? — иронично се поинтересува Мамаев.

— Сега ще спреш да се хилиш — обеща му Тюрин. — Да, след разговора с Калмиков. Неговата жена ми разказа, че Калмиков дошъл и говорил десетина минути с адвоката. След което Кучеренов загубил говора си. Парализирал му се езикът.

— Какво?! — стреснато попита Мамаев.

— Каквото чу.

— Кучеренов…

— Да, Петрович, да. Парализирал му се езикът. След разговора с Калмиков. Хайде, Петрович, сваляй картите. Не те питам кой играе срещу теб. Не питам познаваш ли го. Все едно, няма да ми кажеш. Споразумей се с него. На всяка цена. Нека той да спре Калмиков. На всяка цена, Петрович. Сега не става дума за парите. Не съм от слабонервните, знаеш ме. Но ще ти кажа честно: иска ми се само едно — да се разкарам колкото може по-далеч от Москва.