Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Време имам много — мъдро отговори шофьорът.

— Парите ми са малко.

— Тогава всичко е наред. Давай.

— Къде?

— На Истра.

— Супер! — зарадва се Люска. — Хайде да купим шишчета и по пътя да си направим пикник за изпращане на есента!

— Хайде — съгласи се Мамаев. — Като ще гуляем, да гуляем.

— Шишчетата е най-добре да се вземат от ресторант „Узбекистан“, готови — посъветва ги шофьорът. — Само ще ги притоплите на огъня. По пътя ще ви пробутат неизвестно какво, а тук е с гаранция. Имат и едно бяло вино „Ок мусалас“. От сърце ви го препоръчвам. Ще отскочим ли?

— Карай.

— Папа, седи си тук — заяви Люска, когато колата спря пред ресторанта. — Ще отида сама, че на теб непременно ще ти надпишат сметката.

— Майната им, няма да се разоря.

— Не, не е майната им! По-добре аз да ти я надпиша!

— Весело момиче — одобрително забеляза шофьорът. — Не е кучка.

— А ти как ги определяш? — поинтересува се Мамаев.

— Кучките не умеят да се радват. А тази умее.

Люска излезе от ресторанта, придружена от двама сервитьори. Единият носеше на протегнатите си ръце, като новородено, голям плик с шишчетата и питките, другият — плик с подрънкващи бутилки. Натовариха ги в багажника, Люска седна в колата и изкомандва:

— Шефче, карай!

Шофьорът се засмя и ловко се вклини в потока коли.

Той бе прав. Люска не беше кучка. И независимо от предизвикателната си външност не беше и курва. А на курви и кучки Мамаев се бе нагледал.

Той не си падаше женкар. И не одобряваше коцкарите. Особено тези, които правят от семейния си живот безкраен еротичен сериал. Празни хора. Женят се, развеждат се, зарязват децата си, а после се жалват, че животът им е провален. А как да не се провали, като не си се занимавал с нещо смислено, а само си лазил от креват в креват като някоя пича въшка? Искаш да изчукаш нещо настрана? Кой ти пречи, животът си го иска, но какво общо има семейството?

На Мамаев дълго не му вървеше с любовниците. Илюзия е, че като имаш много пари, можеш да купиш най-доброто. Най-скъпото — да, но това изобщо не значи най-доброто. Той се гнусеше от проститутките, секретарките му мигновено ставаха нахални, манекенките искаха да ги извежда по разни светски купони, които Мамаев не можеше да понася. А от кратката връзка с една млада, изгряваща киноактриса му остана усещането, че сякаш е живял в птицеферма: абсолютно се ошашави от виковете, обажданията, суматохата от хора.

Люска се появи в полезрението му преди четири години. Обикновената история: пристигнала да следва в МГУ някъде от Кубан, не издържала изпитите, не искала да се връща вкъщи. Дойде в „Интертръст“ да кандидатства за работа: нарочно скромно облечено провинциално осемнадесетгодишно момиче. Заяви, че говори английски и работи на компютър. Мамаев я прати в кадровия отдел, там я разобличиха: английският й е на ниво пети клас, а компютъра може само да включва и изключва. Но Мамаев я запомни. След година, като се отърва с мъка от киноактрисата, той нареди да я намерят. Оказа се, че тя все пак се е задържала в Москва. Работеше като гипсаджийка в „Мосжилстрой“, получила беше легло в женското общежитие. Това се хареса на Мамаев, той уважаваше хората, които умеят да постигат целите си. Прибра я направо от строежа, заведе я в наетата за нея хубава гарсониера в Кунцево и направо я попита какво може да направи за нея. Тя го погледна смело и открито — годината, прекарана в Москва, беше заличила провинциалната й скромност — и отговори сериозно:

— Искам да уча. Искам да завърша университета. И ако ми е съдено да стана проститутка, да бъда проститутка с висше хуманитарно образование.

Мамаев каза:

— Договорихме се.

Той плащаше следването й, даваше й пари да живее. Немалко, но не и твърде много. Вземайки парите, тя всеки път се смущаваше. На Мамаев това много се харесваше. Тя се радваше, когато той я водеше в ресторанти или нощни клубове, но не се обиждаше, ако не я заведеше никъде. Мамаев никога не оставаше при нея през цялата нощ, това я огорчаваше, но тя не го показваше. На Мамаев се харесваше и това.

По пътя Люска не млъкваше, разказваше за университетските си дела. Но когато колата влезе в двора на къщата, възхитено притихна.

Половин хектар борова гора на високия бряг на Истринското водохранилище беше заобиколен с красива ограда от червени фасадни тухли. В дъното се издигаше двуетажна — също от червени тухли — къща с плосък покрив, учудващо съразмерна с този просторен парцел и високите борове. Наоколо беше затрупано със строителни боклуци, но не беше трудно да си представи човек колко стилно ще изглежда къщата, когато довършат всичко.