Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Телефонният разговор с Пастухов окончателно го извади от релсите. Същата вечер той се напи, скара се с жена си, затвори се в кабинета и спа на дивана, без да се съблича. Сутринта в девет без петнадесет, както обикновено, дойде Николай, каза, че колата е долу. Като видя подпухналия, небръснат шеф, той неодобрително поклати глава. Мълчаливо донесе от кухнята чаша минерална вода, сложи я на масичката до дивана, постави до нея две таблетки „Алка Зелцер“. Гледаше укорително, свил устни. Мамаев освирепя, заповяда му да се разкара на майната си. После звънна в офиса, предупреди, че днес няма да ходи. В припадък на злоба дори изключи джиесема си и всички телефони в апартамента. Няма го. За никого. За нищо. После захвърли таблетките, в ъгъла на стаята и взе да се освестява с „Хенеси“.

Денят му се освободи и Мамаев изведнъж усети, че дори не си представя с какво може да го запълни. Той въобще не умееше и не обичаше да почива. Даже през отпуските, които обикновено прекарваше в Испания със семейството си — със Зинаида и двете дъщери, здрави, яко сложени и шумни, пълни копия на майка си. Само след седмица той започваше да се обажда без причина в Москва, след десет дни не можеше да гледа без отвращение запълнения с хорските телеса плаж и цялата тая оперетна Малага и в края на краищата оставяше там семейството си и отлиташе у дома, за огорчение на Зинаида и за тайна радост на дъщерите.

Така се почувства и сега, като ученик, който е избягал от час и е открил, че си няма и представа с какво да се занимава.

Но си измисли занимание. Мениджърът на турската фирма, която строеше къщата му на Истра, вече два пъти се беше обаждал и го молеше да дойде, за да каже какви допълнителни желания има по интериора. Мамаев все нямаше време. Сега това се оказа много на място.

Когато му предложиха хубав парцел в борова гора на брега на Истринското водохранилище, Мамаев отначало искаше да откаже. Имаше си хубава зимна вила в Кратово, защо му е да строи още един палат — само за да не е по-долу от другите? Нека такива като Буров да си строят извънградски дворци и да правят в тях приеми. Мамаев още от съветско време не обичаше да бие на очи. Но после изведнъж си помисли, че не би било зле да има място, където може да остане в пълна самота, където никой няма да го търси, а и да го търси, няма да го намери. Скривалище. Убежище. Имаше нещо привлекателно в това. Нещо от затворническите години. И по-дълбоко — от детството, прекарано в пренаселените и тесни общи квартири.

Мамаев купи парцела и поръча строителството на турската фирма „Измир“. От предложените проекти избра най-скромния. Малка двуетажна къща, никакви кулички. На първия етаж — кухня и трапезария, стая за прислугата. Целият втори етаж — студио. Всичко на едно място: хол, кабинет, спалня. И нито една преграда. Много пространство и всичкото е твое. Това също идваше от детството.

Никой не знаеше, че Мамаев строи къща на Истра. Нито Зинаида, нито дъщерите, нито в компанията. Той дори се разплащаше с турската фирма не през „Евро Аз“, а чрез Спестовната каса. Нямаше никаква практическа необходимост от това, но и то сякаш влизаше в правилата на играта. Щом никой не бива да знае, така и ще бъде.

Мамаев се обади във фирмата, нареди да предадат на мениджъра, че ще намине. Искаше да извика Николай, но размисли. Не можеше да понесе постната му като на скопец мутра. И той възпитател, мамка му. Затова телефонира на любовницата си Людмила, с която поддържаше връзка вече три години, нареди й да хване обикновено частно такси и да го чака при театъра на Таганка.

Час и половина, след като се приведе в ред, той пристигна до театъра. Люска вече го чакаше, танцуваше на място върху високите си токчета покрай чистичка бяла лада — шестица: ярка боядисана блондинка с кръгло чипоносо лице, в бели джинси, с предизвикателен бюст, опънал бялата тениска. Бързащите по сутрешните си дела минувачи й се усукваха, но тя небрежно разкарваше всички. Шофьорът на ладата, интелигентен на вид, около четиридесет и пет годишен, стоеше до колата, въртеше ключовете на пръста си и зяпаше с интерес и както се стори на Мамаев — с удоволствие, как се оттеглят сексуално угрижените тарикати, след като Люска им биеше шута.

Като видя Мамаев, тя го целуна по бузата, веднага се дръпна и го изгледа с весело изумление:

— Папа, ти си пил?! От сутринта?!

— И какво? — намръщи се Мамаев.

— Всичко е окей, папа! Значи днес няма никакви дела. Къде отиваме?

— Където трябва — измърмори Мамаев, докато влизаше в колата. — Шефе, имаш ли време?