Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Зависи какви са.

— Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на съветското военно летище край Кандахар?

Генералът впи изпитателен поглед в очите ми, сякаш се опитваше да разбере откъде знам. Не разбра, но и не попита. Задейства се професионалният рефлекс. Беше свикнал, че никой и никога не отговаря направо на директни въпроси. Но на моя въпрос трябваше да отговори. Той отвърна:

— Това е държавна тайна.

— Какво е станало през нощта на петнадесети декември? Защо са измъкнали майор Калмиков от леглото, качили са го на най-новия изтребител-прехващач и са го пратили в Кабул?

— Това е държавна тайна — повтори генералът.

— Какво се е случило през осемдесет и осма година в Пешавар?

— Това е държавна тайна!

— Добре — казах аз. — Държавна тайна. Тогава ще ви попитам друго. Защо не са дали на жената на майор Калмиков пенсия за безследно изчезналия й мъж? Защо не са дали пенсия на жена му дори след като през осемдесет и осма година е загинал като герой?

Лазарев не отговори.

— И това ли е държавна тайна? — попитах аз.

— Да! — извика той. — Да, и това! И не ми задавай повече такива въпроси! Не можеш да го разбереш!

— Да, не мога да го разбера — съгласих се аз. — Добре, а защо не отидохте при нея просто като при жената на човека, когото сте имали за свой син, и не сте й казали „Галя, Костя загина“? Защо не й казахте: „Галя, Костя загина като герой. Кажи на неговия син, че може да се гордее със своя баща. Кажи му.“ Това поне защо не направихте?

— Нямах право да го направя. Нямах право дори да се приближа до нея. Сърцето ми се късаше, но не можех да го направя!

— Защо?

— Защото го изискваше дългът ми! Защото съм дал клетва!

— Пред кого?

— Положил съм клетва да служа на родината! И ще остана верен на клетвата. До смъртта си!

Аз станах.

— Благодаря, другарю генерал-лейтенант, че се съгласихте да поговорите с мен. Нямам повече въпроси. Но ако искате да знаете какво мисля за всичко това, ще ви кажа.

— Какво ли пък можеш да ми кажеш ти! — вяло каза той.

— Нещо, което никак няма да ти хареса, дърт пръдльо! Заради това, което наричаш родина, си затрил всичките си синове, затрил си и жена си…

— Млък! — кресна генерал-лейтенант Лазарев.

— Как ли не, ще ме изслушаш! Хвърлил си ги направо в челюстите й! Един след друг! А колко чужди синове изплюска тя? Клел си се бил на родината! На Молох си се заклел! И сега продължаваш да му служиш. Готов си да му дадеш и последния си син, останал по чудо жив! Но аз няма да ти позволя. Чуваш ли ме, тъп ботуш такъв? Няма да ти позволя! И аз съм се клел пред родината. Тази родина, която е майка, а не бясна вълчица! Бъдете здрав, генерале. Имах честта!

Обърнах се кръгом и тръгнах към изхода.

Той викна:

— Пастухов!

Дори не го погледнах.

— Пастухов, стой! — изрева той като фатмак над фатмаците.

— Я върви на…! — казах му вежливо.

— Почакай, Пастухов! — помоли той.

Спрях.

— Е?

— Върни се.

Върнах се.

— Седни — каза той.

Седнах.

— Питай.

— Ще разрешите ли да включа диктофона?

— Включвай го.

Извадих сонито, сложих го в центъра на масата, пуснах на запис и зададох първия въпрос:

— Започнете от началото. От осемдесет и четвърта година. Какво се случи на четиринадесети декември в Кандахар?

— На четиринадесети декември в Кандахар имаше много силна виелица. Подготвяхме мощен десант в тила на муджахидините. Подготовката, както винаги, се провеждаше в най-строга тайна. Но имахме сведения, че агентурата на Ахмед хан е получила информация и ще бъде направен опит да се провали операцията. На летището беше поставена подсилена охрана. Имаха заповед да стрелят на месо по всяка подозрителна цел… Пушиш ли?

— Не.

— И аз ги отказах. Сега бих запалил. Майната му. Та така. В двадесет и три часа и петнадесет минути московско време, или в три и петнадесет по местното на един войник се сторило, че някой се промъква към стоянката на бомбардировача. Той изстрелял откос с автомата си АКМ. Куршумът рикоширал в бетона и попаднал във взривателя на бомбата, окачена на долния пилон на бомбардировача.

— И какво?

Генерал Лазарев помълча малко, изгледа с омраза диктофона, после каза:

— И всичко се прееба.

Тюрин изчезна за три дни. Мамаев псуваше, макар да разбираше, че го ругае напразно. Щом Тюрин не му се обажда, значи няма какво да съобщи. Но за енергичната натура на Мамаев очакването беше непоносимо. Още повече го вбесяваше усещането за собственото му безсилие, подчинеността на външни обстоятелства.