Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Няма безизходни положения, Галя — споделих с нея жизнения си опит. — От всяка ситуация има изход.

— Какъв? — бързо попита тя. — Сега какъв? Всичко това е дяволщина. Да, дяволщина — ето какво е! Как мислите, Сергей, ако върнем този апартамент и се приберем в нашата комуналка, нещо ще се оправи ли?

— На кого ще дадете апартамента? — не разбрах аз.

— Не знам. На когото и да е. Ако ще на самия дявол.

— За първи път чувам, че от дявола се откупуват с апартамент. Галина Ивановна, на какво учите децата? От дявола се откупуват с душата си!

— Аз съм съгласна — тихо каза тя.

— На какво сте съгласна?

— Съгласна съм да дам душата си на дявола. Само нека на него да му е добре.

— Вие сериозно ли говорите?

— Да.

— Много сериозно?

— Да, Сергей, много.

— Добре — казах. — Ще му предам.

— Какво ще предадете?

— Предложението ви.

— На кого?

— Как на кого? На дявола.

— А вие…

— Ами да. Отдавна се знаем. Още от Чечня. Аз все му викам: „Как си бе, козел?“ А той се обижда.

— О, Господи! — каза тя и се засмя. — Сергей! Ама сте и вие!… Господи, как ме разсмяхте!

— И това е изход от безизходните ситуации. Не най-добрият, Галя. Но не и най-лошият.

— Помогнете му — помоли тя. — Ако можете.

— Ще опитам — обещах аз. — А ако не мога, ще го разсмея.

Изпратих я до входа и се върнах при джипа. И едва успях да отворя вратата, когато иззад блока изфуча червен запорожец, пуснал дългите фарове, и спря пред джипа ми. Фаровете угаснаха. От запорожеца излезе Юрий Сомов и се приближи до мен.

— А сега, младеж, чуй ме — каза той. — Не знам кой си и какво искаш от нас. Ние сме семейство. Аз заради семейството си ще ти прегриза гърлото. А на него предай: нека се държи по-далеч от нас. Ходих при него в колонията. Попитах го как ще живеем нататък? Той каза: връщай се, тя ще те приеме, а аз ще се махна. Така каза: живейте си както досега. Забравете за мен, аз съм безследно изчезнал, няма ме. А щом като е изчезнал, няма какво да се мярка тук! Тя се наплака заради него. Девет години. Девет години го чакаше и плачеше нощем. Стига! Така му кажи!

Запорожецът изрева, изстреля струя черен пушек и изфуча към гаражите. Аз седнах в колата си, сложих ръце върху арматурното табло като при командата „Горе ръцете! Не мърдай!“ и помолих, без да се оглеждам:

— Само без фокуси, Калмиков. Нямам оръжие, нито ти мисля злото. В Мурманск не те дебнехме, а те охранявахме. Чу какво каза Сомов. Чу и за какво говорих с Галина. В ресторанта говорехме за същото, за теб. Не се натискам да ти помагам, не ти е нужно. Не мога и да те разсмея. Но мога да ти помогна да разбереш какво се случи с теб. Ти знаеш нещо, ние също знаем нещо. Заедно можем да разберем всичко.

Млъкнах. Отзад беше тихо. Реших, че може да продължа:

— Не съм човекът, който да те учи как да живееш. Ще ти кажа само едно: върнал си се в страна, за която не знаеш нищо. Изхвърлиха те като бита карта. Продължават да те работят. Това устройва ли те? Тогава излизай от колата, а аз ще се прибера вкъщи. Ако не — седни нормално, за да виждам лицето ти.

Едва-едва изскърцаха пружините на седалката. В огледалото за задно виждане се появиха очертанията на глава. Не можех да го разгледам — пречеше ми светлината на уличната лампа в задното стъкло.

— Така е по-добре — казах. — Днес няма да говорим. Трябва да получа още малко допълнителна информация, тогава ще го обсъдим. А сега ще те закарам там, където никой няма да те търси. При мен, в Затопино. Не бива да оставаш в Москва. Ако не днес, утре ще те обявят за федерално издирване, всеки милиционер ще има снимката ти. Не искаш ли да попиташ защо?

— Защо? — попита той.

— Защото на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година военният съд в Кандахар те е разжалвал, лишил те е от всички награди и задочно те е осъдил на смърт. Знаеше ли го?

— Да, знаех.

— Присъдата не е отменена. И това ли знаеше?

— Не.

— Сега знаеш.

Пристигнахме в Затопино в два часа през нощта. Олга не спеше. Тя излезе при нас, поздрави, каза, че вечерята е в микровълновата, и веднага се върна в детската стая. Напоследък не си доспиваше, синът боледуваше, имаше температура, капризничеше. Калмиков отказа вечерята. Предложих да му постеля да спи на втория недостроен етаж или в банята. Той избра банята.

Седях в кухнята, пиех чай и се опитвах да разбера какво всъщност стана днес. Случи се нещо много значително. Баналната от гледна точка на днешното време интрига въпреки цялата й неясна вътрешна хитрост, в която беше въвлечен Калмиков, а заедно с него и ние, придоби многоизмерност, в нея се откри неочаквана дълбочина. Може би опасна.