Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Засега мога да ви кажа само едно. Но не мисля, че ще ви зарадва.

— Давайте — изръмжа Мамаев. — Няма да припадна.

— Направили сте много голяма грешка, когато сте го избрали за ролята на килъра. Огромна, господин Мамаев.

В слушалката се чуха сигналите за „свободно“. Мамаев захвърли слушалката върху телефона, изпи на една глътка чашата с „Хенеси“ и излезе на ложата, палейки в движение цигара.

И застина.

Прозорецът на шестия етаж в насрещната стара сграда, третият отдясно, светеше.

Тя каза:

— Той се е родил под черна звезда. Знаете ли, че родителите му са загинали по време на ташкентското земетресение?

— Знам — отговорих аз.

— Откъде?

— Видях досието му в архива на Министерството на отбраната.

Тя каза:

— Когато станало това, той бил на десет години. Семейството им било голямо. Баща му бил евакуиран от Москва по време на войната, работел във военен завод. В Ташкент се оженил за момиче от узбекско семейство. Той имал трима братя и две сестри. И за една нощ останал сирак. Женен ли сте?

— Да.

— Имате ли деца?

— Дъщеря, на седем години. И син. Той още е бебе.

Тя каза:

— След тази нощ той започнал да вижда в тъмното.

— Да вижда в тъмното? — учудих се аз.

— Да. И слухът му станал като на прилеп. Вие изневерявали ли сте на жена си?

— Не.

— Никога?

— Никога.

— Защо?

— Не знам.

— А аз знам — каза тя. — Доктор Перегудов разказваше, че сте воювали в Чечня. Когато ме закара в съда. Този, който знае какво е нещастие, умее да цени семейството. Той умееше да цени семейството си. Детският дом му беше семейство, училището му беше семейство. Чучковската бригада беше за него семейство. Знаете ли каква е тая бригада?

— Да. Шестнадесета отделна бригада със специално предназначение. Момчетата оттам влезли в „Каскада“.

— Той обичаше да учи. Обичаше да служи. А генерал-майор Лазарев беше за него като баща, дори така го наричаше.

— Това е просто традиция — отбелязах аз. — В армията често наричат командира така. Ако, разбира се, е нормален мъж, а не кон с капаци.

— Не, не — живо възрази тя. — Генерал Лазарев наистина му беше като баща. Той го накара да постъпи в академията, ходеше при него. Дори долетя специално от Кабул за нашата сватба.

— Специално долетял от Кабул за сватбата ви? — позволих си да се усъмня. — Командирът на спец поделението „Каскада“ специално е долетял на вашата сватба?

— Е, така каза той. Може и да се е пошегувал. А после аз станах неговото семейство. Ако знаехте, Сергей, колко нежен беше! Умееше да се радва на всичко. Дори на снега. Дори на дъжда. Господи, не мога да свикна, че е жив. Още не мога. Сигурен ли сте, че тези червейчета стават за ядене?

— Не много. Но може би ще рискуваме, а?

— Хайде да рискуваме — съгласи се тя. — Само че вие пръв.

На това място от разговора ни прекъсна обаждането на Мамаев.

Не се върнах веднага в залата на ресторанта „Китайският летец Джао Джа“, където в срещуположния на подиума край седеше на масичката Галина Сомова. Из залата бяха накачени китайски фенери, на масичките светеха китайски лампи като малки пагоди. Нейното тясно лице с големи сиви очи и едри красиви устни изглеждаше съвсем младо на светлината на пагодите.

Такава вероятно е била, когато са се срещнали. Студентката от Московския педагогически институт и слушателят в академията на ГРУ.

Те се срещнали през есента на осемдесета година. Той бил на двадесет и четири, тя на деветнадесет. Къде са се срещнали? Там, където ставаха повечето такива срещи. Там, където и аз, като курсант във Висшето командно училище на ВДВ, срещнах Олга, тогава студентка в „Гнесинка“ 8 8 Висшето музикално-педагогическо училище „Гнесини“. — Б.пр. .

На бригада за картофи.

След година се оженили. Родителите на Галина разменили тристайния си апартамент за двустаен и една стая в комунална квартира в Соколники. Сватбата отпразнували в ресторант „Пекин“. По онова време слушател във военната академия можел да си го позволи. На сватбата били родителите на Галина, нейни приятелки, генерал-майор Лазарев и колеги на Калмиков от Чучковската бригада. Сред тях и старши лейтенант Юрий Сомов, който през деветдесет и трета, година след като Калмиков съдебно бил обявен за безследно изчезнал, станал нейният втори съпруг.

Две седмици след сватбата командировали майор Калмиков в разузнавателното управление на 40-а армия, изпълняваща интернационалния си дълг в Демократична република Афганистан. През есента на осемдесет и четвърта година се върнал и след месец отново заминал. Този път — завинаги.