Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— От кое летище?

— Представа нямам. Някакво военно летище. Пътувахме натам първо по Ленински проспект, после по Киевското шосе. Мислех, че отиваме във Внуково, но го отминахме.

— Кубинка?

— Може би.

— Вие казахте: „В онази страшна нощ.“ Защо страшна?

— Защото през онази нощ го видях за последен път. Вечерта бяхме в Болшой театър на „Дама пика“. Кой знае защо ми беше някак особено. Вкъщи той каза: „Какво ти е? Сега всичко ще бъде наред.“ Видях го отново след четиринадесет години. На процеса. Не ме разпитвайте повече, Сергей. Не е нужно. Моля ви. Пожалете ме.

Тя помълча малко и каза:

— Не! Питайте. Питайте за него. С никого не говоря за него. Не мога да говоря за него с мъжа си. Не мога да говоря за него със сина си. А искам да говоря. Искам да говоря за него безкрайно! Е? Какво мълчите? Питайте!

— Кога отлетя той?

— На петнадесети декември осемдесет и четвърта година.

Застанах нащрек. В досието му пишеше: „15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“

— Точно ли помните?

— Как няма да помня! Той се върна от Афганистан след три години. Каза: край, командировката му е приключила. За това време не си дойде нито веднъж, не изпрати нито едно писмо. От време на време ми се обаждаха по телефона, предаваха ми поздрави и казваха, че с него всичко е наред. Понякога звънеше генерал Лазарев, понякога някой друг. Аз питах къде е той. Отговаряха ми: на задача. И ето че той се върна. Дадоха му голяма отпуска, възстановиха го в академията. Той каза, че сега ще бъдем през цялото време заедно. Какво щастие беше. Дори се боях да се радвам, за да не го урочасам. Молех се. Как мислите, Сергей, има ли Бог?

— Има — казах аз.

— Не! — рязко възрази тя. — В един часа през нощта на петнадесети декември на вратата се звънна. Аз отворих. Отпред стояха двама млади полковници. Единият каза: пакет за майор Калмиков. Поканих ги в хола. Те отказаха. Той излезе. После се върна и каза: „Трябва да летя. Облечи се, ще ме изпратиш.“ Долу пред входа чакаше черна волга с антени. Полковникът каза: „Сбогувайте се тук.“ Той каза: „Тя ще ме изпрати.“ Полковникът възрази: „Не е разрешено.“ Той повтори: „Тя ще ме изпрати или ще ме закарате в ареста.“ Те се предадоха. Пред нас вървеше волга на военната автоинспекция със сирена и мигащи лампи на покрива, отзад някаква черна волга също с мигащи лампи. Самолетът вече чакаше. Това е всичко. След няколко дни ми прилоша. Лекарят каза, че съм бременна. Родих син. Той много искаше син. Но дори не го видя, защото изчезна безследно. Той така и не го видя. А вие казвате, че има Бог!

— Видял го е — казах. — Той е идвал тук, до вашия блок, и ви е гледал отдалеч. Вас и сина ви. Стоял е край блока и ви е гледал.

— Аз чувствах — каза тя. — Чувствах, че става нещо. Не разбирах какво. Той в Москва ли е?

— Да. Пуснали са го от лагера преди две седмици. Не се ли е обаждал по телефона?

— Не. Той няма да се обади. След процеса поисках свиждане с него. Разрешиха ми, но той отказа. Исках да отида при него в лагера. Написах му. Той не отговори. Пратих още две писма, и двете с обратни разписки. Писмата бяха стигнали, но той пак не отговори. Разбрах, че не иска да ме вижда.

— Не е искал да го виждате зад решетките.

— Не, Сергей, не е толкова просто. Юра ходи при него в колонията. Разбрах, че е ходил. Но така и не ми разправи нищо. Каза: „Имаме деца, хайде да живеем заради тях.“

— Вашият син нарича ли го „татко“?

— Не. Чичо Юра. Игнат мисли, че баща му е загинал в Афганистан. Юра го обича. Игнат също го обича. Юра много иска Игнат да му вика „татко“. Но не настоява, дори не го казва. А какво да кажеш? Тук само сърцето има думата.

Алеята свърши. В просвета между дърветата се плъзгаха фаровете на колите по някаква соколническа пряка. Над тъмния масив на парка светеше заревото на градските светлини. Влажната вечерна свежест натежаваше върху листата на кленовете и липите, те се откъсваха и безшумно падаха на земята.

— Хайде да се връщаме — каза тя. — Ние с него често се разхождахме из Соколники. Обичам това място. Тук съм израсла. Затова и той се е разпоредил да купят апартамент в Соколники.

Спрях и внимателно я изгледах.

— Какво има? — попита тя. — Защо ме гледате така?

— Според мен вие не разбирате какво казахте. Вярвате ли, че той се е съгласил на убийство, за да ви купи апартамент?

— Не искам да го вярвам. Но вече не знам на какво да вярвам. Вече нищо не знам. Мислех, че всичко страшно в живота ми е отминало. Но всичко се връща. Някаква кошмарна безизходица. Кошмарна, черна.