Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Излезе Олга и приседна до масата. Лицето й беше уморено и сякаш учудено.

— Какъв странен човек — каза тя. — Кой е той?

И аз бих искал да зная. Но не й казах това, а попитах на свой ред:

— Защо ти изглежда странен?

— Кучетата не го залаяха. А те винаги лаят външен човек.

— Наистина — бях принуден да се съглася.

— И още нещо. Той заспа.

— Кой?

— Сергей Сергеевич-младши, кой! И температурата му изчезна.

Отидох в детската. Сергей Сергеевич-младши къртеше и премляскваше.

— Е? — попита Олга. — Убеди ли се?

— Обичам те — казах аз.

— Ето! И това! Кога си ми го казвал за последен път? Само че честно!

— Не помня.

— А аз помня. Нека той да поживее при нас по-дълго.

— Той какво общо има?

— Не знам. Но ми се струва, че има.

— Обичам те — повторих аз. — Искаш ли да ти го повтарям сутрин и вечер?

— Искам — бързо каза тя. — И през деня.

Генерал-лейтенант Лазарев живееше в краймосковската вилна зона „Звездичка“. Преди войната тук давали парцели на големи военачалници. По традиция я наричаха генералското село, макар че почти не бяха останали генерали. Наследниците разделили парцелите с огради, половините на къщите бяха боядисани в различни цветове. Тук-там над сивите етернитови и ламаринени покриви, боядисани с кафяв миниум, се извисяваха вилите на „новите руснаци“, доста скромни в сравнение с елитното селище на Осетра.

Оставих колата си до селския магазин и тръгнах пеша през брезовата горичка, сияеща като златен облак сред унилите огради. Търсената къща се оказа веднага след горичката. Пред портичката нетърпеливо тъпчеха двама работяги строители в зацапани гащеризони и натискаха копчето на звънеца. Между тях имаше четиридесетлитрова бака с протекла отстрани зелена боя. Не беше нужно да имаш дедуктивни способности, за да разбереш: боята е приватизирана от някой местен строеж и сега ще бъде реализирана за сума, кратна на цената на бутилка водка.

Никой не излизаше да види кой звъни. Работягите започнаха да чукат, първо деликатно, после по-яко. Портичката се отвори, надзърна дребен плешив дядка с опърпани работни дрехи, гумени галоши и вила за тор в ръцете и огледа с режещ поглед бачкаторите:

— Какво искате?

— Дядка, извикай генерала, имаме работа! — зарадваха се те.

— Няма го генерала — избоботи дядката.

— А кога ще дойде?

— Не ми е докладвал.

Псувайки, те вдигнаха баката и я помъкнаха към следващата къща. Старецът премести въпросителния си поглед върху мен.

— Бих искал да видя генерал-лейтенант Лазарев.

Той малко помълча, като ме разглеждаше, после се дръпна да ми направи път:

— Влизайте. Аз съм Лазарев.

От портичката към къщата водеше покрита с плочки пътечка. Плочите бяха хлътнали, пръстта ги беше затрупала. Генералът ме доведе до покрита със стара мушама маса, с вкопани пейки край нея, подрънча с миялника, окачен на фасадата, и влезе в къщата. Огледах се.

Парцелът беше голям и запуснат. Къщата също изглеждаше сива, изоставена. Около нея имаше борове и няколко стари ябълки. Именно край тях генерал-лейтенант Лазарев беше разхвърлял тор. Листата на дърветата отдавна бяха окапали, но ябълките не бяха обрани, червенееха по голите клони, търкаляха се из тревата. Непонятно беше защо ториш ябълките, щом не събираш плодовете. В това имаше някаква разрегулираност на живота, разбрицаност на механизма, в който всяка част работи сама за себе си.

След известно време Лазарев се върна. Здравата му плешива глава и синият анцуг с двойни бели кантове, в който се бе преоблякъл, го правеха да прилича на стар треньор на някога знаменит отбор. И изражението му беше като на треньор, при когото са дошли за съвет. „Дойдохте, вашта мама, след като разсипахте отбора, по-рано трябваше да искате съвет.“

Той се настани на масата и кимна:

— Слушам.

— Защо нямате охрана? — попитах аз.

— Защо ми е охрана?

— Вие сте секретоносител.

— Кой сега пази тайните! Сами ги раздаваме. В НАТО мечтаем да влезем. Русия — пълноправен член на НАТО. Пълноправна с Лапландия!

С тоя всичко беше ясно. Ако не исках да затъна в блатото на съвременната политика, а аз не го исках, спешно трябваше да се гмурна в дълбините на историята. Затова бързо казах:

— В Подолския архив ви препоръчаха като човек, който знае всичко за Афганистанската война.

— Никой не знае всичко.

— Интересува ме само един епизод. Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на летището в Кандахар? По-точно, знам какво е станало. Били са взривени няколко наши самолета. Но не знам защо. Не знам какво е последвало от това. И главното — как се е отразило то на съдбата на майор Калмиков.