Виктор Левашов - Изчезнал безследно

А „Пекин“ си останал като светло петно в паметта й. Затова навярно тя избра този китайски ресторант, когато я посрещнах след училище и й предложих да вечеряме някъде и да поговорим в спокойна обстановка. Тя попита: „Да поговорим за него?“ Аз казах: „Да“.

Докато разговаряхме, към училището се приближи червен „Запорожец“ с ръчно управление. От него излезе невисок набит мъж на около четиридесет и пет години, приближи се към нас, куцайки леко с левия крак, и ме измери с недружелюбен поглед. Това беше нейният мъж Юрий Сомов. Гледката на жена му, разговаряща с някакъв пръч край лъскав джип, не го умили особено. Пръчът бях аз. А джипът — моят работяга „Нисан Терано“, лъснат до блясък по случай ходенето в Москва. Тя ме представи:

— Запознай се, Юра. Това е Сергей Пастухов, приятел на доктор Перегудов. Той иска да поговори с мен. Прибери се вкъщи. Сергей ще ме докара, не се тревожи.

Той кимна мълчаливо, върна се в запорожеца и потегли.

— Ревнува — обясни тя.

— Не е учудващо.

Тя се усмихна:

— Ето че си изпросих комплимент. А той не ме ревнуваше никога. Той. Никога.

— А вие него?

— Страшно, ужасно! — каза тя и се засмя. — Бях готова да издера очите на всяка, която го загледа. После разбрах, че изневярата е абсолютно немислима за него. Защото той живееше в предчувствие за катастрофа.

През цялата вечер тя така и не нарече Калмиков нито по име, нито по фамилия. Говореше „за него“, „на него“, „с него“. „Той“. Понякога ми се струваше, че го произнася с главна буква.

Стоях на вратата на залата и гледах как на масичката под меката светлина на китайската пагода седи и разсеяно върти в ръка дървена пръчица за хранене деветнадесетгодишната студентка от педагогическия институт, която имала нещастието да обикне човек, роден под черна звезда.

Или щастието.

Върнах се на масата. Тя попита:

— Обичате ли жена си?

— Да.

— Казвате ли й го?

— Е, понякога.

— Не — въздъхна тя. — Глупак сте, Сергей. Всички мъже са глупаци. За това трябва да се говори всеки ден. Сутрин и вечер. Да се повтаря като молитва.

— Той повтаряше ли?

— Да. Само че невинаги на глас. За последен път ми го каза през онази страшна нощ. Извика го. Той вече беше с шлем и костюм — някакъв специален. Качваше се по стълбичката, сложена до самолета. Летецът вече беше в кабината и му махаше, припираше го. Но той скочи долу и ми каза: „Обичам те. Каквото и да стане, помни това!“ Двигателите ревяха, но аз го чух. После той отлетя. Като ракета. И се превърна в звезда.

— Той?

— Самолетът. Хайде да си тръгваме, Сергей. Благодаря за вечерята. Тук е хубаво. И червейчетата бяха вкусни. Ще поговорим. Вие имате въпроси. Аз ще отговоря. А сега да си тръгваме.

Тя мълча през целия път. Аз също си мълчах, макар въпросите да шаваха у мен като китайските червейчета в стомаха ми.

Когато се приближихме до блока й в Соколники, вече тъмнееше. На приземния етаж светеха витрините на супермаркет. Паркингът беше претъпкан с коли. Между тях сновяха млади бизнесмени: помагаха да се прехвърлят покупките от количките в багажниците, събираха и връщаха в супермаркета кошниците и количките, бършеха стъклата и фаровете. Аз паркирах колата си под една лампа. Веднага изникна някакъв тарикат с обърната назад бейзболка, ловко отвори вратата на Галина и придържайки я за лакътя, й помогна да слезе от високата стъпенка. После заобиколи бързо джипа и жизнерадостно предложи:

— Ще пазим ли джипа, шефе? Такава красива кола! Ама без гуми няма да върви!

След като получи от мен десетачка, пожела на господата приятна вечер и тихо каза „Той е тук“. И изчезна. Сякаш изобщо не го е имало. Така можеше да изчезва само Мухата.

И това си беше Мухата.

— Вървете след мен — каза тя.

Минахме през тъмния вътрешен двор към гаражите, построени до висока бетонна ограда, отделяща жилищните квартали от парка. Между гаражите имаше проход. Старателно пробита дупка в оградата даваше на живеещите в околните блокове големи удобства за разходка в парка с деца и кучета. Сега чакълената алейка, осветена от редки лампи, беше пуста. Градският шум изчезна, под краката ни шумоляха нападалите листа.

— Искахте да ме питате за нещо. Питайте — каза тя.

— Самолетът — казах. — Що за самолет беше?

— Ох, не знам. Някакъв черен, страшен. Стоеше в отделен хангар, пред него имаше три КПП. От летището вкъщи ме върна един полковник. Той каза, че бил свръхзвуков изтребител-прехващач от четвърто поколение. Но аз трябвало да забравя за това.