Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Какво знаем, си е наша работа. Зададох ви въпрос. И искам да чуя отговор.

— Моля, господин Тюрин. Както виждате, аз не съм богат човек, нямам много развлечения. Едно от тях е, че обичам да поседя в съдебната зала. Както ние, юристите, казваме: на процеса. Някой обича телевизия, някой театър, а за мен интересният процес е по-хубав от всякакъв сериал. В театъра и по телевизията — глупости и измислици, а в съда е животът. Живея близо до Таганския съд. Десет минути пешачката, и съм на театър. И което е характерно — на първия ред и абсолютно безплатно. И веднъж, преди две години, попаднах на забележително интересен процес. Съдеха наемен убиец, подготвял покушение срещу господин Мамаев. Разбрахте ли за кой убиец говоря? Да, колега, за Калмиков. Същия Калмиков, когото аз навремето бях осъдил на смърт. Разбира се, не го знаех по физиономия, но помнех фамилията. Майор, „афганец“. Малко, бащино име. Всичко съвпадаше. Отначало исках да съобщя където трябва, но да ви кажа честно, уплаших се. Тая мафия сега е навсякъде. Кой ще ме защити? Премълчах си. Още повече че той получи шест години. Нека си лежи, помислих си, не ми е работа. Но наскоро прочетох във вестника дискусия за амнистията. И научих, че пускат всички, които имат някаква награда. В една от статиите се споменаваше наемният убиец К. Фамилията не беше изписана, но веднага се сетих за кого става дума. И си помислих, че на господин Мамаев ще му е неприятно да знае, че човекът, който е искал да го убие, се разхожда спокойно на свобода. Не беше лесно да попадна при господин Мамаев. Почти седмица дежурих край офиса. Но все пак успях да пробия, защото проявих търпение и настойчивост. Надявам се, господин Мамаев не съжалява, че ми е отделил от скъпоценното си време.

— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев.

— Кога е било заседанието на военния съд? Дата, месец, година?

— Както вече докладвах на господин Мамаев, това беше на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година.

— Документи има ли?

— Да, имам копия от всички документи.

— Покажете ги.

— Непременно. Когато му дойде времето. А засега вижте това. — Иванов измъкна от папката изписан на ръка лист и го подаде на Мамаев. — Това е от присъдата. Както ние, юристите, казваме: резолютивната част.

Мамаев хвърли едно око на листа и го подаде на Тюрин.

— Менте — оцени Тюрин, след като го прочете. — Няма нито фамилии, нито регистрационни номера.

— Всичко има — увери го Иванов. — Всички документи ще бъдат представени в пълен вид.

— Копия?

— Да.

— Нотариално заверени?

— Не, разбира се.

— И какво да ги правим?

— С тях ще поискате от архива оригиналите. Ще знаете къде и какво да търсите. И ще имате с какво да отидете в милицията, за да обявят Калмиков за федерално издирване — вежливо обясни Иванов и се обърна към Мамаев: — Както разбрах от телефонния ви разговор с неизвестния ми господин, вие смятате да направите точно това. Правилно, господин Мамаев. Както ние, юристите, казваме: престъпникът трябва да лежи в затвора. Извинете, имате ли тук тоалетна?

Тюрин посочи към вратата на тоалетната, изчака, докато Иванов се скрие зад нея и въпросително погледна Мамаев:

— За какъв разговор спомена той?

— Обади се Пастухов — неохотно отвърна Мамаев. — Казах му, че прекратявам договора, защото утре ще обявят Калмиков за федерално издирване.

— Пред него ли го каза?

— Да, пред него.

— Петрович, кой те дърпаше за езика? — ядоса се Тюрин. — Тоя посерко сега ще ни издои!

— Дреболия — махна с ръка Мамаев. — Какви нужди има той!

— Аха — неопределено реагира Тюрин.

— Хайде да говорим делово, Иван Иванович — предложи Мамаев, когато гостът се върна в стаята за отдих.

— Както разбирам, искате да ми продадете вашите документи, така ли?

— Не, боже мой! — изплашено заразмахва ръце той. — Какво говорите, господин Мамаев! Да ви ги подаря, господин Мамаев. Искам да ви ги подаря. А вие ще ми подарите малко пари.

— Колко?

— Как да ви кажа — засмущава се Иванов. — Ние с вас имаме различно разбиране за парите. Което за мен е много, за вас е жълти стотинки, истинска дреболия.

— Не се пудрете! — подкани го Мамаев. — Колко?

— Ами, милион.

— Милион? Това са тридесет и пет хиляди долара.

— Не ме разбрахте — срамежливо го поправи Иванов. — Милион долара.

Тюрин се разсмя и стана от масата.

— Говорете си — подхвърли той. — Няма да ви преча. Когато свършите, ме извикай.

— Сядай! — изръмжа Мамаев. — Седи и мълчи! Значи един милион долара — повтори той. — А защо не десет?