Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Няма нужда — бързо казах аз. — Не е нужно да превеждате стотачката. Само ми отговорете: защо Калмиков ще бъде обявен за издирване?

— Защото е държавен престъпник! На шестнадесети декември осемдесет и четвърта година с присъда на военния съд с бил разжалван, лишен от всички награди и задочно осъден на смърт!…

Генералният директор на компанията „Интертръст“ Мамаев прекъсна връзката и извика секретарката:

— Запиши си: Пастухов. Повече не ме свързвай.

— Правилно, шефе — одобри тя. — Той е нахален.

— Какво, да не те е нагрубил?

— Не, но… Не е наш човек.

Мамаев се подсмихна. Тая патка беше схванала с женския си усет главното. Не е наш човек. Чужд е. От някакъв живот, където действат други закони. Той не се вписваше в схемата на живота, с която бе свикнал Мамаев. Не е тартор. Не е тарикат. Не е бачкатор. Не е шестак. Наемник? Но нито един наемник няма да се откаже от мангизите, които той предложи за охраната си. По петдесет бона в зелено на всеки, кеш и авансово. И беше готов да предложи още повече. А ако не е наемник — какъв е тогава?

Ами това тайнствено Управление за планиране на специални мероприятия? Ами програмата „Помогни на другаря си“? До Мамаев стигаха смътни слухове за търговия с човешки органи. Нещо тъмно, мръсно. Пу-пу! По-далеч от тия неща…

Мамаев инстинктивно не се доверяваше на хората, които не разбираше. Затова беше доволен, че обстоятелствата се подредиха така, че можеше да разкара Пастухов и неговата команда. Което и направи с известно отмъстително удоволствие, сякаш вземайки реванш за унизилия го разговор в селището на брега на Осетра, когато му се наложи да лъже, да извърта и да се настройва към събеседника.

Секретарката стоеше изпъната като манекенка, бляскаше с коленцата си, чакаше разрешение да излезе.

— Тюрин появи ли се? — попита Мамаев.

— Току-що.

— Да дойде. И още… Чай? Кафе? — обърна се той към посетителя, приседнал плахо на крайчеца на креслото пред писалището му, сякаш потиснат от солидността на кабинета, чиито стени бяха облицовани с парен дъб, а мебелите бяха от вишнево дърво, работа на Грасини.

— По-добре чай — скромно отговори той. — И някой сандвич. Ако може. Че не съм ял от сутринта. Боях се да не ви изпусна.

— Организирай го — нареди Мамаев. — Сервирай там — кимна той към стаята за отдих. — Викай Тюрин.

Секретарката излезе. Появи се Тюрин, благоухаейки с лосиона си „Бос“, и спря върху посетителя сънливите си очи с такъв вид, сякаш потомствен аристократ вижда неизвестно откъде появило се на килима в гостната му голямо лайно. При това го изумява не появата на лайното, а какъв ли размер задник го е свършил.

Посетителят беше около седемдесетгодишен. Малкото сбръчкано лице преминаваше веднага след рошавите сиви вежди в жълта, яйцевидна плешивинка, обрамчена с дълги мазни коси. Черното сако с подвити ревери беше обсипано с пърхот. Изпод късите крачоли на панталона се подаваха пилешки крака със свлечени върху подпетените обувки чорапи с неопределен цвят. Ако ги нямаше вързаната на голям възел вратовръзка и черната кожена папка на коленете му, спокойно можеше да бъде взет за клошар, изхранващ се със събиране на празни бутилки.

— Запознай се, Тюрин — предложи Мамаев. — Това е Иван Иванович Иванов.

— Иван Иванович Иванов? — озадачено повтори Тюрин.

— Това ми е псевдонимът — със срамежлива усмивчица поясни посетителят. — Засега не бих искал да го разкривам. Ще го направя, когато стигнем до съгласие.

— Иван Иванович е ветеран от въоръжените сили, военен юрист — обясни Мамаев, като наблюдаваше с насмешка объркания Тюрин. — По време на Афганистанската война е бил председател на военен съд.

— Временно изпълняващ длъжността председател на военния съд на една от частите — поправи го Иванов.

— Коя? — попита Тюрин.

— Ще кажа, като му дойде времето.

— Иван Иванович ми разказа много интересна история. Искам и ти да я чуеш.

— Петрович, хайде да е друг път — предложи Тюрин. — Сега имам по-важна работа.

— Не — прекъсна го Мамаев. — Сега нямаме по-важна работа. Заповядайте, Иван Иванович — покани той госта и го поведе към стаята за отдих, където масичката вече бе сервирана. — Седнете, хапвайте каквото дал господ.

— Малко ми е неудобно — смутено проговори Иванов, като оглеждаше лакомо голямото плато миниатюрни сандвичи с филе от есетра и тарталетките с черен и червен хайвер.

— Не се стеснявайте — окуражи го Мамаев. — Една чашка?