Виктор Левашов - Изчезнал безследно

И накрая:

„15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“

— Рехаво — оцених аз. — Защо?

— Нашите досиета в този архив, струва ми се, също не са много дебели — предположи Док.

Седяхме в читалнята на архива. Освен нас имаше само някакъв дядка с три реда орденски лентички на цивилното сако. Той се беше настанил на ъгловата маса, отрупана с архивни папки, увлечено преглеждаше документите, водеше си бележки в дебела тетрадка, доволно потриваше ръце и пак се задълбаваше в миналото.

В читалнята се появи полковникът-архивар, приседна до старчето, доброжелателно поговори с него, после се приближи към нас.

— Последният — кимна той към старчето. — Ветеран, описва бойния път на своя полк. Преди всички маси бяха заети от ветерани. Остана само той. Стигнал е до четиридесет и трета година, сега форсира Днепър. Дай боже да стигне до Берлин. Е, какво ориентирахте ли се?

— Още повече се оплетохме — призна Док.

Полковникът прегледа досието на Калмиков и озадачено поклати глава.

— Амнезия, казвате? Не знам, не знам. Тази амнезия може да има и друго име. Не ви е лесен пациентът. Никак не е лесен. На двадесет и три години капитан, на двадесет и пет — майор.

— След академията винаги дават предсрочно поредното звание — напомни Док.

— В академията учат пет години, а не две — възрази полковникът. — Втори факултет. Много интересно.

— Кое ви се струва интересно? — проявих аз вежливо любопитство.

— Академията на Съветската армия — това е Академията на Главното разузнавателно управление при генщаба, млади хора. А втори факултет е източният. Там подготвят кадри за работа в Азия и в Близкия и Средния изток. Четиридесета армия. Разузнавателното управление. Осемдесет и първа година. Много, много интересно. Май започвам да разбирам каква е работата.

— Просветете ни — помоли Док.

— Ще черпите ли една бутилка?

— Две — каза Док.

— Три — бързо го поправих аз.

— Пошегувах се — подсмихна се полковникът. — Исках да проверя доколко е важно за вас. Виждам, че е важно. Почакайте, трябва да уточня нещо.

Той се прибра в кабинета си, след половин час се върна и удовлетворено съобщи:

— Всичко е правилно. Така и си мислех. Ключът е тук — той посочи номера на поделението, където служил Калмиков след военното училище. — Това е Чучково. Градче в Рязанска област. База на Шестнадесета бригада с особено предназначение. С нейни кадри е бил сформиран Триста и седемдесети отделен отряд на Спецназ. Част от офицерите влязла в спец поделенията „Зенит“ и „Гръм“, а по-късно — в „Каскада“. Чували ли сте за тях?

— Да — кимна Док. — „Зенит“ и „Гръм“ са щурмували двореца на Амин.

— Точно така. А „Каскада“ е работила в Афганистан от началото до края. Вторият ключ: разузнавателното управление на Четиридесета армия. Осемдесет и първа година. Какво се случи през осемдесет и първа година? Хайде, младежи! Какво имахме през осемдесет и първа година?

— През осемдесет и първа година ходех на училище — оправдах аз своето историческо невежество. — В четвърти или пети клас.

— А аз учех в първи курс на Военномедицинската академия — съобщи като свое оправдание Док.

— През осемдесет и първа нямаше нищо хубаво — информира ни архиварят. — През осемдесет и първа година се насирахме в Афганистан на всяка крачка. А защо? Защото воювахме на сляпо. Разузнаването е очите на армията. Очите на разузнаването е агентурата. Обаче ние нямахме агентура. А муджахидините имаха. И пакистанците имаха. И ЦРУ имаше. Сега ясно ли ви е защо не са дали на вашия Калмиков да се доучи, а са го прехвърлили спешно в Афганистан?

Това беше ясно. Неясно беше какво е станало с него после. В този контекст „изчезнал безследно“ би могло да значи какво ли не.

— Някога ще бъде написана истинската история на Афганистанската война — каза полковникът. — И ще се ужасим от това, което ще научим. Истината винаги е ужасна. Истината за войните е чудовищна. А може и никога да не бъде написана. Времето лети твърде бързо. Прекалено много събития. Няма време да се огледаш. Затова с тъпа упоритост се навираме в същите минни полета, където вече сме се взривявали.

— Занимавали ли сте се с Афганистанската война? — попитах аз.

— Не. Интересувал съм се. Това не е моята тема.

Моята тема е войната с Финландия. Още съм там, през тридесет и девета година, на линията „Манерхайм“.

— Как изглежда от там нашият сегашен живот?

— Ако се гледа външната страна — щастие. Това, за което тогава не е било възможно дори да се мечтае. Рай. Истински рай. Ако се копне по-дълбоко, се усеща близостта на ада. Служили ли сте?