Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Ще си получи по-рано хонорара.

— Предполагате, че ще го мъчи съвестта? Не се надявайте, Константин Игнатиевич. Той е от тая порода хора, които спят зле само след като са преяли на вечеря. Да оставим това. С какво смятате да се заемете?

— Не знам още. Първо трябва да се ориентирам в едно друго. И да свърша една работа.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Можете. Трябва ми телефонът на следователя, който водеше моето дело. Питах в прокуратурата, но не ми го дадоха.

— И не са можели да ви го дадат. Следователят беше застрелян. Две седмици след процеса срещу вас.

— Кой?

— Не се знае.

— Защо?

— Неизвестно.

— Как е станало?

— През нощта, на Рязанското шосе, на петдесет километра от Москва. Намерили са го мъртъв в беемвето му.

— Грабеж?

— Не.

— Свързано ли е с моето дело?

— Може би. В тази история има много въпроси и липсват отговори. Откъде се е появило това ново беемве? При неговата заплата. Прокурорът ми беше подхвърлил, че следователят уж бил попаднал по следите на този, който ви е наел. Беемвето би могло да бъде отплата за старанието. Или за мълчанието му. А убийството? Не знам. Гаранция за мълчание? Всичко би могло да бъде. Но това са само мои предположения — предупреди Сорокин. — Престъплението не е разкрито. Виси. И кой знае защо ми се струва, че така и ще си остане.

Калмиков помълча малко и стана.

— Благодаря ви, че ме приехте — вежливо каза той.

— Не си струва благодарността — отговори съдията. — Ще звънна в архива да ви разрешат да видите делото си.

— Няма нужда. Това беше предлог. Аз исках да поговоря с вас.

— Помогна ли ви разговорът?

— Да. Научих всичко, което исках.

— Прекрасно тогава. — Съдията Сорокин се надигна иззад бюрото, за да изпрати посетителя до вратата. — Радвам се, че всичко това вече е зад вас. Повярвайте, искрено се радвам. Остана ми много тежко чувство от този процес. В детството баба ми казваше: не прави това или онова, че ще ти изсъхне ръката. Аз, разбира се, не слушах. А после си гледах ръката: нима наистина ще изсъхне? Същото чувство имах, когато подписвах присъдата ви. Желая ви успех, Константин Игнатиевич.

Съдията протегна ръка, но тя увисна във въздуха.

— Не искате ли да ми подадете ръка? — учудено попита Сорокин.

Калмиков се забави малко и отговори на ръкостискането. Така както го правят на изток: хвана ръката на съдията в двете си ръце, поддържа я и я пусна. Дланите му бяха сухи и сякаш заредени с електричество.

— Ето че опростихте греховете ми — насмешливо констатира Сорокин. — Може би сега ще спре да ме мъчи безсъницата.

— Ще спре — без усмивка потвърди Калмиков. — Скоро.

Той излезе. Съдията Сорокин застана до прозореца. Асфалтовата площадка под прозореца беше засипана с жълти и червени кленови листа. Те бяха нападали и по покрива на бялата „Тойота Корола“, самотно паркирана пред съда. Калмиков се приближи до колата, седна в нея и потегли. Паркираното от другата страна на уличката тъмновишнево „Волво 940“ веднага обърна и потегли след тойотата.

Сорокин се върна към работата си, прекъсната от визитата на Калмиков. Кой знае защо се чувстваше отпаднал, сякаш е изринал тонове сняг. Но преди да се заеме с документите, очакващи подписа му, той извика секретарката:

— Повикайте инженера, компютърът ми зависна.

— Той си отиде — каза тя.

— Кой? Инженерът?

— Не, онзи човек. Моят компютър тръгна. Вашият също трябва да проработи.

Сорокин щракна с мишката. Картината на монитора се смени.

— Наистина — отбеляза той. — Виж ти, какво съвпадение.

— Не е съвпадение, Алексей Николаевич — възрази секретарката.

— А какво?

— Не знам. Но кой знае защо ми е страшно. С вас всичко ли е наред?

— Благодаря, не се тревожете. Наред съм. Вървете да си гледате работата.

Секретарката излезе. Сорокин внимателно прочете поредния документ, взе паркера, но не успя да подпише. Паркерът се изплъзна между пръстите му. Той помасажира ръката си и повтори опита. Пръстите му не се свиваха.

На другата сутрин вече не можеше да държи лъжичката. Вечерта не успя да свие дясната си ръка в юмрук.

— Нерви са това, гълъбче, нерви — успокои го главният лекар на ведомствената поликлиника. — Всички болести са от нерви, само триперът е от удоволствие. Ще ви предпишем физиотерапия, масаж. И ще станете свеж като краставичка. А засега ще ви дам малко болнични, да си починете. И за всеки случай се изследвайте в института по неврология. Просто така, за по-сигурно.