Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Първият подтик на Сорокин беше да излезе иззад бюрото и да посрещне посетителя с дружелюбно ръкостискане. Той дори стана, но се натъкна на студения поглед на Калмиков и неловко, с полужест посочи към креслото отпред:

— Моля.

Калмиков беше с хубав тъмносив костюм, излят по високата му фигура, добре подстриган, гладко избръснат. Колосана риза. Червена, с вкус подбрана вратовръзка. Стърчаща от джобчето на сакото също такава червена кърпичка. Приличаше на дипломат някъде от Пакистан или Иран. Те всичките са такива. Студени и не мигат. Като змии.

Той седна също като дипломат. Уверено, изправено. Прехвърли крак върху крак и сложи на коленете големите си силни ръце. Ръцете му не бяха като на дипломат, а като на селянин.

— Радвам се да ви видя на свобода, Константин Игнатиевич — приветливо произнесе съдията. — Кога ви освободиха?

— Преди седмица — отговори Калмиков.

Сорокин очакваше продължение, но Калмиков мълчеше. Паузата се проточи, стана неловка, потискаща.

— Една минутка — проговори Сорокин и придърпа клавиатурата на компютъра. — Трябва да запазя текста.

Никакъв текст нямаше нужда да запазва, просто искаше да спечели малко време, за да се адаптира към ситуацията, кой знае защо неудобна и неприятна за него. Той натисна клавиша. Курсорът не мръдна. Пощрака с мишката. Никаква реакция. Компютърът „зависна“.

— О, Господи! — учуди се Сорокин. — Наистина ли умеете да вадите от строя компютрите?

Калмиков го погледна с вежливо недоумение.

— Не ми е ясно за какво говорите. Не разбирам от компютри.

— Просто така ми дойде — промърмори съдията, но веднага се ядоса на себе си и решително заговори: — Константин Игнатиевич, наистина се радвам, че сте на свобода. Много се радвам. Ще бъда откровен. През тези две години вашето дело не ми излизаше от главата. Ще ви кажа нещо повече: кой знае защо ме мъчеше съвестта. Не разбирам защо. Трудно е да се обясни.

— Лесно е да се обясни — безстрастно възрази Калмиков. — Това значи, че имате съвест.

— Надявам се, че имам — с весела ирония потвърди съдията, опитвайки се да прехвърли нещата в лек светски тон. — Самият аз не се съмнявам. Но все пак е приятно да го чуеш от друг. Вашите думи ще ми облекчат живота.

— Не — каза Калмиков.

— Не? Какво значи „не“?

— Няма да го облекчат.

Не се получаваше светски разговор. Най-правилно би било да подпише разрешение на Калмиков за съдебния архив и да приключи този тягостен разговор. Но нещо пречеше на Сорокин да го направи.

— Константин Игнатиевич, не мисля, че има за какво да ми се сърдите — сериозно, доверително каза той. — Присъдата не можеше да е друга. Всеки съдия щеше да произнесе такава присъда. Всичко беше срещу вас. И главното — вашето самопризнание.

— Не ви се сърдя. Вие свършихте работата си.

— Радвам се, че го разбирате. Вие сте били офицер и знаете какво е. Човекът в униформа е длъжен да върши това, което може и да не му харесва като човек. Аз съм съдия. Моята униформа е тогата. Всъщност всеки човек цял живот носи своята униформа. Една или друга. Без униформа е само веднъж — когато идва на този свят.

— Два пъти — поправи го Калмиков.

— Кой е вторият?

— Когато си отива.

— Да, разбира се — съгласи се съдията. — Прав сте. Иска ми се да ви задам един въпрос. Може да не ми отговаряте. Но ако решите да отговорите, нека да е честно. Знаехте ли, че от ваше име е купен апартамент на жена ви?

— Не.

— Не?

— Не.

— Защо тогава се признахте за виновен?

— Адвокатът ме посъветва.

— Виж ти! — застана нащрек Сорокин. — Значи Кучеренов ви посъветва така?

— Да. Каза, че иначе ще върнат делото за доразследване и ще лежа в Лефортово още една година, а после ще ми дадат максималната присъда.

— И така би могло да стане — потвърди съдията.

— Той каза, че ще влачат Галина по разпити.

— Щеше да й се наложи да мине през това.

— Още каза, че може да й конфискуват апартамента.

— Така ли ви каза Кучеренов?

— Да. Ако се докаже, че това е хонорарът ми за убийството на Мамаев. Каза, че те могат да го докажат. Че могат всичко да докажат.

— Не ми е в принципите да говоря лошо за колеги — отбеляза Сорокин. — Но понякога ми се иска да изменя на принципите си.

— Вие изменихте. Разбрах.

— Да, измених. И не съжалявам за това. Много ми се иска да вярвам, че за този съвет ще си получи хонорара в пълна мяра. Там, където отиваме без мундири.

— По-рано — отговори Калмиков.

— Какво имате предвид?