Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Нов товар от Чечня.

Док ме поведе по мъждиво осветения коридор. Иззад плътно затворените врати не се чуваха никакви звуци. Но цялата атмосфера сякаш беше наситена с болка и ужас. Болката от стари рани, ужасът на отминалите боеве. В тях на някого бе откъснат кракът, на друг ръката. И на всички бяха осакатени душите.

В килерчето, където някога чистачките са държали парцалите и кофите си, а сега бе кабинет на ръководителя на центъра, Док включи компютъра и въпросително ме погледна:

— Какво да търся?

— Дарения. От началото на деветдесет и осма година.

— Едрите? Аз ги помня.

— Не. Дребни и средни. Как ги измолваш?

— Разпращам покани по електронната поща. До всички фирми. Отзовава се примерно една на двеста.

— Хайде да видим. Трябва да е толкова, че да не бие на очи. Не по-малко от петстотин и не повече от хиляда долара.

Познал бях. Хилядата долара от компанията „Интертръст“ постъпили в сметката на центъра на пети февруари. А на петнадесети февруари Калмиков напуснал.

Всичко съвпадаше.

— И какво значи това? — попита Док.

— Знам кой е поръчал Мамаев.

— Кой?

— Самият Мамаев.

В паметта на всеки човек през годините се трупат спомени за най-срамните епизода от живота му. Дребни подлости в детството, страхливост в юношеството, лъжи, изплували наяве, предателства — случайни или съзнателни, от малодушие. Кой знае защо благородните постъпки се помнят мимолетно, а тези засядат в паметта като солите на тежките метали в костите.

И няма значение умишлено ли е извършена позорната постъпка, или от обикновена неловкост, имала ли е някакви последици или не. Откраднатото шоколадче от нощното шкафче в пионерския лагер изгаря в безсъницата толкова силно, колкото и гласуването на партийно събрание за изключване на човек, който е казал на глас това, което другите не са посмели.

За председателя на Таганския районен съд Алексей Николаевич Сорокин споменът за обвинителната присъда, която наложи на подсъдимия Калмиков, попълни този ред.

Той въобще не смяташе, че е дал неправилна присъда. Всичко беше правилно, всеки съдия на негово място би постъпил по същия начин. И все пак този случай стоеше като трън в душата му. Имаше усещането, че са го използвали. Неговия опит, неговата репутация. С неговите ръце довършиха някакво тъмно дело.

И затова съдията Сорокин навярно беше единственият юрист в Москва, който без възмущение, дори с чувство на удовлетворение прие закона за амнистията, гласуван от Държавната дума на Русия във връзка с 55-годишнината от победата на съветския народ във Великата отечествена война.

Законът беше приет без спорове. Депутатите вече се бяха сдушили. Държавната дума напомняше на съдията Сорокин помиярите в селото край Геленджик, където понякога прекарваше отпуската си. Селото беше усамотено, кучетата, изхранващи се от отпадъците на столовата в санаториума, се чифтосваха както им падне, в резултат се получаваше някаква изродска усреднена порода. Комунисти, „Яблоко“, „Единство“, ЛДПР — всички се бяха усреднили и си живееха мирно. Бой наставаше само когато на боклука изхвърляха останките от обяда.

Законът за амнистията изглеждаше на депутатите съвсем ясен, той не засягаше ничии политически и икономически интереси. Ако човек има държавни награди на СССР и Русия, заслужава освобождаване. За какво да спориш тук?

Реакцията на обществеността относно амнистията първоначално също беше неутрална. Юристите се опитаха да обясняват нещо, обаче не ги слушаха. Страстите кипяха около избора на нов президент на Русия, всичко останало не изглеждаше важно. И чак когато на свобода започнаха да излизат закоравели престъпници, притежаващи награди на СССР и РФ, убийци — рецидивисти, грабители и насилници, се разрази буря. Чак тогава се зачетоха в закона и откриха, че в него липсва извънредно важна уговорка, ограничаваща правото на амнистия за лицата, извършили тежки и особено тежки престъпления.

Скандалът, избухнал по страниците на вестниците и телевизионните екрани, за известно време измести на заден план всички останали събития. В какво ли не обвиняваха народните избраници. Един вестник дори се изхвърли, че приемането на закона в този вид е било платено от всеруската престъпна общност, за да измъкне своите тартори от затворите.

Съдията Сорокин се чудеше и маеше. Колко далеч може да те отведе играта на фантазията, колко обича пишещото братство да митологизира и дори да демонизира това, за което няма и най-малка представа! Престъпна общност е възможна в пределите на квартала, района, града. На Сорокин се бе случвало да съди главатарите на големи ОПГ. Общността може да бъде отраслова — като при търговията с наркотици. Но в мащабите на държавата престъпната общност не може да съществува по принцип. Тя предполага подчинение на някакъв закон, задължителен за всички. Как ли пък не тези тъмни, злобни изроди ще приемат какъвто и да е, дори най-мръснишкия кодекс? Та те се колят, разстрелват и взривяват един друг при най-малкия опит да бъде ограничена властта на някой бос!