Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Буров организирал изкупуването на тенджерите и предаването им за вторични суровини?

— Не искам да ви огорчавам, Сергей, но никога няма да станете олигарх. Не, Буров построил съвсем друга схема. В оборот се въртели не тенджери и ютии, а бумаги. Комбинатът изпълнявал плана за стоките за народно потребление на хартия. „Вторични суровини“ изпълнявали своя план за събиране и предаване на метални отпадъци също на хартия. Дори ако не се смятат икономиите на метал, разходите за транспорт и всичко от сорта, всеки килограм носел по шест копейки чиста печалба. Един тон — шестдесет рубли. Хиляда тона — шестдесет хиляди рубли. Три нови волги по цени на черно. А там ставало дума за десетки хиляди тонове. И продължило няколко години.

— И как не са изгърмели? — учудих се аз.

— Наивен човек сте вие — подсмихна се банкерът. — Как да не изгърмиш при такива печалби? Схемата може да е идеална, но в нея работят нормални хора — наши хора. С вродения им стремеж да направят по-малко, а да гризнат повече, при това да се напият и леко да изпързалят партньора. Не от корист, а просто така, от душевна топлота. Какво отличава нормалния руснак от някакъв си, простете за израза, немец? Неприемането на правилата. На всички. Независимо какви — кодекс на честта или кодекс на безчестието. И това е благо за Русия, Сергей, велико благо. Иначе отдавна да са разграбили всичко. До дъно. Изгърмели естествено. През осемдесет и девета година. Но и тук Буров постъпил посвоему. Нормален човек би започнал да пробутва подкупи на следователя. Но не и Буров. Той дал пари за избори и станал член на Върховния съвет на РСФСР от листата на „Демократична Русия“. Останалото е ясно. Сега Народна банка контролира цялата черна металургия. Как ви хареса тази новела?

— Прилича на легенда.

— Може и да е легенда — съгласи се банкерът. — Но в нашите среди й вярват. Това е в характера на Буров. Той е човек с голям размах. И с много нестандартно мислене.

— А защо му викат Флибустиера?

— Защото не дай боже някой кораб да се озове на курса му.

— Ще го ограби?

— Мигновено го приватизира.

Надигнах се от стъпалата пред входа, където водехме тази съдържателна беседа, и направих на Дьо Финес съвсем заслужен комплимент:

— Винаги когато си говорим, научавам много нови и интересни неща.

— Завиждам ви — призна си банкерът. — Все още сте във възрастта, когато научавате много нови и интересни неща. Аз също научавам много нови и интересни неща. Но това, което е интересно, не е ново. А това, което е ново, не е интересно. Уви. Наминавайте, винаги ми е приятно да ви видя — доброжелателно каза той и се заизкачва по своята парадна стълба без перила.

— Не се ли боите да паднете и да си счупите врата? — попитах аз.

— За този случай си имам застраховка — отговори руският банкер Луи дьо Финес. — А към думите ми за Мамаев се отнесете сериозно. Той е опасен човек. От тези, които са готови на всичко. Прието е да се смята, че руският бизнес живее по законите на вълчата глутница. Не, Сергей. Приликата е само в едно: отслабналия водач го разкъсват на парчета своите. А във всичко останало… в сравнение с нашите бизнесмени вълците в прегладняла глутница са просто кутрета. Добродушни палета. Ето какво е съвременният руски бизнес. Имайте го предвид.

— Благодаря. Ще го имам. А Буров? И той ли е готов на всичко?

— Зависи каква е цената на въпроса. Защо попитахте за него?

— Е, как? Интересно ми е.

Казах истината на Дьо Финес. Буров наистина ме интересуваше. Но не му казах цялата истина. Попитах за Буров, защото точно той беше човекът, който ни нае да осигурим безопасността на Калмиков, след като го пуснат от лагера.

Още по време на разговора с Мамаев усетих, че сякаш се движа по релси. Всички логически схеми бяха прости и ясни като трамваен маршрут. След разговора с Дьо Финес това усещане се засили.

Петима офицери от Спецназ, разжалвани и уволнени от армията, стават наемници. Ясно.

Един бизнесмен поръчва ликвидирането на друг, после се споразумяват и предават килъра. Ясно. Ако банкерът не ни беше разкрил странното задкулисие на тази история, бих възприел цялата схема като нещо подразбиращо се от само себе си, което не предизвиква никакви въпроси.

За ролята на килър избират офицер „афганец“, изчезнал безследно през осемдесет и четвърта година. Той се наема да изпълни поръчката, за да премести своята бивша жена и сина си от дванадесетметровата стая в обща квартира в нормално жилище и сам да си осигури някакво местенце за живеене. Също ясно.