Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Не е избрал най-добрия начин.

— Съгласен съм. Това беше глупост. Тя не разреши проблема, само го изостри. Аз искам да намеря мирно решение. И вие можете да ми помогнете.

— По какъв начин?

— Искам да знам всичко за Калмиков. Кой е той. Откъде е. Къде е роден, къде е учил, къде е служил. Близки хора. Приятели. Абсолютно всичко. Можете ли да свършите тази работа за мен?

— Ако ми обясните защо.

— Ще ви обясня. Поръчителят няма да отмени договора. Ако аз вляза в контакт с Калмиков, той няма да разговаря с мен. Но ще се вслуша в думите на свой близък човек. Парите не са проблем. Той ще върне аванса. И ще получи достатъчно, за да не съжалява за нищо. Наемате ли се?

Не му вярвах много, макар обяснението да изглеждаше убедително. Но защо пък не? Още повече че ние вече знаехме едно друго за Калмиков. От разказите на Док. И от това, което видяхме и чухме в съда. В края на краищата никой не може да ни принуди да дадем на Мамаев информация, която би могла да навреди на Калмиков.

Мамаев търпеливо очакваше отговора ми.

— Може да опитаме — казах. — Не съм сигурен, че ще се получи, но може да опитаме.

— Това е друг разговор — одобрително кимна той. — Колко?

— Трудно е да се каже. Ще зависи от обема на работата.

— Десет хиляди. Долара, разбира се. Пет — аванс. Пет — след резултата. И всички разходи. Не пестете разходите. Резултатът ми трябва възможно най-бързо. Устройва ли ви?

— Нормално.

— Чек? На ръка?

— Нито чек, нито на ръка. Преведете ги по сметката…

— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.

— Вече усвоих тази истина. Не. Аванса преведете в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов.

— Виж, това е правилно. Даренията не се облагат с данък. Оказва се, че не сте чак такъв баламурник, господин Пастухов.

Представа нямах дали се облагат с данък даренията, но не си признах, за да не падна в очите на събеседника си.

— Ще ви съобщя банковата сметка на центъра.

— Имам я.

— Още по-добре.

Върнахме се при мерцедеса. Шофьорът бързо ме изгледа изпод вежди, захвърли цигарата си и запали двигателя. Вече сядайки в колата, Мамаев задържа вратата и попита:

— Кажете, Сергей Сергеевич, защо все пак приехте тази работа? Само не ми разправяйте, че сте ме обикнали от пръв поглед.

— Дори не знам — отговорих. — Пачката е добра, работата не е мръсна, без стрелба. Защо не?

Но вече знаех.

Защото Калмиков беше наш. Наш беше. Имаше в съдбата му нещо тревожещо, някаква тайна. Съдбата му беше свързана по някакъв неразбираем начин с нас, с нашите съдби.

И аз не вярвах, че е наемен убиец.

Мерцедесът обърна и стремително пое към Московското шосе. На банкета на пътя, където беше стоял, останаха няколко фаса и смачканата кутия „Житан“.

— Почакайте за малко, Сергей — извика ме от верандата си банкерът Дьо Финес. При това изглеждаше някак разтревожен. — Каква работа имате с господин Мамаев?

— Познавате ли го?

— В големия бизнес всички го познават.

Дьо Финес недоверчиво изслуша разказа ми как Мамаев искал да ме наеме, за да му строя къщата на Истра, но не сме се разбрали за цената.

— Е, щом не искате — не говорете. Но на ваше място бих бил много предпазлив с него. Не мога да кажа нищо лошо за Мамаев. Той е твърд човек, но си държи на думата и не е уличен в съмнителни операции.

— Но има едно „но“? — предположих аз.

— Има. Смята се, че е свързан с организираната престъпност.

— Ами? А на вид толкова приличен човек. Шофьорът му — да, така изглежда. Но самият Мамаев…

— Въпреки това е така. Той не е престъпник, не, господи. Връзката му с престъпния свят е в известен смисъл функционална. Знаете ли какъв е бизнесът му?

— Не.

— Компанията му „Интертръст“ реорганизира производствената база на ГУИН. Всички затворнически горски стопанства, фабрики, работилници. Налага се да контактува с престъпните босове, за да функционира нормално бизнесът му. Редът в лагерите и така нататък. Но той решава цивилизовано проблемите си. До степента, в която изобщо може да се нарече цивилизован съвременният бизнес в Русия.

— Като казвате, че решава цивилизовано проблемите си, какво имате предвид? — предпазливо пуснах кукичката. — Че не е поръчал ничие убийство?

— Да. За това веднага щеше да се разбере и никой нямаше да иска да работи с него.

— Едва ли пишат по вестниците за такива неща.

— Всичко това се изчислява, Сергей. И то много лесно. Ако виждате водни кръгове, значи някъде са хвърлили камък.