Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Да.

— И какви сме?

— Наемници. Това не е оценка, Сергей Сергеевич. Просто констатирам факта. Вашата история е обикновена до баналност. Детайлите са без значение. Ако държавата не използва хора като вас, използват ги други сили. Както разбирам, няма да ми кажете какво сте правили в Мурманск?

— Нищо не сме правили.

— В езерото са намерили четири трупа.

— Какво говорите? Какви страсти!

— Имам работа за вас. Знам обичайния ви хонорар. По петдесет хиляди долара на всеки. Авансово и кеш. Съгласен съм.

— Звучи примамливо — казах аз. — Въпросът е каква е тази работа.

— Искам да ме охранявате.

— От кого?

— Вие знаете от кого.

— Така не става — заявих аз. — Това не е делови разговор. В деловия разговор не бива да има неясноти. Нещо знам, нещо не знам. И ще свърши така, че ще ви охраняваме от някакъв съвсем страничен човек.

— Прекрасно знаете от кого ми трябва охрана — повтори Мамаев с нотки на раздразнение. — От Калмиков.

— Сигурен ли сте, че Калмиков иска да ви убие?

— Да, по дяволите, сигурен съм! Наемате ли се?

— Не.

— Кажете си цената.

— Проблемът не е в цената. Никога не се заемаме с работа, която не можем да изпълним. Тази работа не можем да изпълним. Ако той е решил да ви убие, ще ви убие.

На твърдото грубо лице на Мамаев се появи презрителна насмешка.

— Няма нужда да ме плашите — мрачно ме посъветва той. — Не съм от плашливите.

— Господин Мамаев, виждам ви за пръв път в живота си. За какво ми е да ви плаша? Казах само това, което казах. Ако Калмиков е решил да ви убие, можете да приемате съболезнования. Ние не можем да му попречим.

— Можете.

— За това има само един начин.

— Точно за него говоря. Да го намерите и да го премахнете.

— Сбъркали сте адреса. Ние сме наемници. Може би. Но не сме убийци. Извинете, господин Мамаев, трябва да тръгвам. Чакат ме моите работяги.

— Добре. Само да го намерите. И да ми съобщите.

— А вие да пратите убийци? На ваше място не бих го направил.

— Защо?

— Нима не разбирате? Вече ви казах. В Мурманск не сме правили нищо. Любувахме се на природата. Там вече е есен. Много красива. Моят приятел дори съчини на тази тема нещо в японски стил: „Есента засипва със жълтици уличния музикант“. Не, не засипва. Дарява. Да, дарява.

— Искате да кажете, че тези четири трупа в езерото…

— „Той богат е вече, идва зима“ — завърших аз поетическия експромт на Артиста и станах.

— Не бързайте, Сергей Сергеевич. Седнете. Имаме сериозен разговор. Още не сме го приключили. Вие ме убедихте, че нямате отношение към четирите трупа в езерото. Но в Мурманск има човек, който едва ли ще повярва. Досещате ли се за кого говоря?

— Не ме интересува.

— Напразно. Това е някой си Гърка. Тамошен авторитет. Той се е заклел със страшна бандитска клетва, че ще ви открие и ще се разправи жестоко с вас. Сега прави справки за четиримата московчани, които са били в района на ИТК-6 на петнадесети септември.

— Вие не обичате да ви плашат — отбелязах. — А аз не обичам да ме заплашват.

— Това не е заплаха, Сергей Сергеевич. Това е информация. Споделих я с вас съвсем безкористно. В замяна моля за съвет. Аз съм в трудна ситуация. Не бях съвсем сигурен. Сега съм сигурен. Как според вас да постъпя?

— Обърнете се към милицията.

— С какво? Никой не ме преследва. Не съм получавал заплахи.

— Тогава се свържете с Калмиков и го разубедете.

— Той е изпълнител.

— Намерете поръчителя. Нека да отмени договора.

— Той няма да го отмени.

— Значи го познавате?

— И вие го познавате. Това е човекът, който ви е изпратил в Мурманск.

— Тогава си пишете завещанието.

Съветът ми не се хареса на Мамаев. Сигурен бях, че сега ще стане и ще си тръгне, без да се сбогува. Или ще ме напсува за довиждане. Всеки от тези варианти ме устройваше. Той знаеше кой ни е изпратил в Мурманск да посрещнем Калмиков. Това значеше, че знае и кой е наел мурманските бандити със същата цел. Или дори ги е наел сам. А с такива хора е по-добре да си нямаш никаква работа.

Сбърках. Той продължи да седи. Червендалестото му лице с груби черти, леко облагородени от възрастта и годините сит, спокоен живот, отразяваше напрегнат размисъл. Накрая той каза:

— Все повече се убеждавам, че вие сте човекът, който ми трябва. Ще се договорим. Долу-горе си представям какво си мислите. Не, Сергей Сергеевич. Мурманските бандити не съм ги пращал аз. Това беше направено без мое знание. Има само едно оправдание: този човек е знаел, че животът ми е застрашен, и е искал да ме защити.