Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Простотата, с която въплътих в живота андроповско-горбачовската антиалкохолна програма, така възхити банкера, че той живо се заинтересува от дейността на моята еднолична частна фирма, при срещите ме разпитваше за работата и ми даваше съвети. Той не разбираше от строителство, нито от дървообработка, обаче добре разбираше живота. Което и ми демонстрира сега още в първите минути на нашата среща, когато се изкачвахме към къщата му по широката парадна стълба без перила. Перилата бяха единственото недовършено нещо в неговия палат. На моето предложение да му изпратя майстори той само се подсмихна и съобщи сумата на данъка за недвижим имот, който ще се наложи да плаща от момента, когато се появят перилата и строителството на къщата се сметне за приключено. Сумата беше солидна.

И тогава разбрах какво ще кажа на Олга, когато пак започне да ми натяква, че все не мога да завърша втория етаж на нашата къща.

— Всички знаем, Сергей, несъвършенството на руските закони — обобщи банкерът. — Но се отнасяме към това по различен начин. Едни негодуват. Тези хора не умеят да живеят. Руският бардак е иманентно присъщо явление като руския климат. Може, разбира се, да негодуваме, че не живеем в Каракас, където средногодишната температура е двадесет и два градуса. Но това не е конструктивно. Други извличат полза от руския бардак. Тези хора умеят да живеят. Аморално ли е? А защо всъщност? Да заобиколиш закона изобщо не значи да го нарушаваш. Настанявайте се, ще сваря кафе.

И той се скри във вътрешността на къщата — кръгъл като питка, с къси крака, приличащ на френския комик Луи дьо Финес. Винаги весел, винаги доброжелателен. Човек, който умее да живее.

След четвърт час той се върна на верандата и постави на ниската масичка поднос с медно джезве и малки медни чашки.

— Хубавото кафе трябва да е малко — направи той поредното обобщение, настани се на люлеещото се кресло и предложи:

— Разказвайте. Виждам, че имате проблеми.

Да, имах си проблеми. Те се състояха в това, че ми беше писнала ролята на надзирател на работягите. Само да се отлъчех за две седмици, и всякаква инициатива гаснеше, изгодните поръчки отплуваха при гастролиращите строители — турски и молдовски, и това не вълнуваше никого, освен мен. Виж, да искат социална справедливост — в това бяха царе. Много ги възмущаваше, че турците получават в същото това вилно селище на Осетра по шестстотин долара, молдовците по триста, а аз плащам дори на бригадирите само по сто и петдесет. Веднъж така ми писнаха, че се разплатих напълно с всички — на бригадирите дадох по двеста, а на останалите по сто и петдесет, както искаха от мен представителите на моя трудов колектив в лицето на Мишка Чванов, ударих кепенците на едноличната си частна фирма и заминах да си отдъхна от руската действителност в Естония. А когато се върнах, пред входа на къщата ми се събраха бабичките, развързаха кърпичките си, извадиха от тях нещастните „гущери“ и ми ги подадоха. А баба Клава, която ме знаеше от пелените, каза:

— Вземи, Сергеич. Плащай на нашите мъже колкото можеш. Само не ги оставяй без хляб, хранителю наш.

И ми се поклониха до пояс.

— Взехте ли ги? — попита банкерът.

— Не, разбира се.

— Защо?

Защо. Ако той беше видял ръцете на тия бабички, нямаше да задава такъв въпрос.

— Разбирам — каза банкерът. — Жал ви е било. А за себе си не ви ли е жал? За своето време? За своите нерви? Окачили сте си на шията вашите работяги, а после се чудите, че нищо не ги вълнува. А защо да ги вълнува? Вие за какво сте? На тях им се струва, че те се гърбят за вас. Не, Сергей, вие се гърбите за тях. И ще ги мъкнете на гърба си, докато не рухнете или не се пропиете. Докато те са наемни работници, няма да излезе нищо. Човек работи добре само за себе си. Поразително. Десет години повтаряме едно и също и никаква полза!

— Смятате, че е трябвало да взема онези пари? — попитах, учуден от злобата, която прозвуча в думите му.

— Да! И не само тях. Всичко, каквото има в раклите на бабичките. Всичко! И да им дадете акции. Нека да получават не заплата, а дивиденти. Има печалба — има дивиденти. Няма печалба — няма дивиденти. Нека да работят за себе си. Нека да изкупят всичките ви машини. И ви уверявам, че след това нито една фреза няма да удари на гвоздей! И нито една поръчка няма да бъде изпусната!

— Те нямат пари, за да изкупят машините ми — върнах го от макроикономическите висини в реалността.

— Ами земята? Земята! Всеки от тях има дял от пет хектара. Нека да внесат земята в уставния капитал. Между впрочем земята, на която е нашето вилно селище, също е тяхна. И цената й сега е по четиристотин долара хектара. В чий джоб са отишли тия пари? Прекрасно знаете в чий. Много ли ви се иска да храните чиновниците? Хранете ги. Но тогава не се жалвайте.