Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Не, Сергей Сергеевич, не ми трябват строители. Вече ми строят къща. На Истра. Турците. Искам да ви наема, но за съвсем друго. Позната ли ви е фамилията Калмиков?

Щом човекът пита за това, значи знае. Затова потвърдих:

— Да, позната ми е.

— Какво мислите за него?

— Господин Мамаев, странен разговор водим. Защо смятате, че ще взема да ви разказвам за това?

— Преди седмица сте били в Мурманска област. Вие и трима ваши приятели. Злотников с прякор Артиста, Хохлов — Боцмана. И Мухин с прякор Мухата. Пристигнали сте със самолет на дванадесети септември вечерта, отлетели сте със сутрешния полет на шестнадесети. Какво правихте там?

Застанах нащрек. Ако беше казал Злотников, Хохлов, Мухин — това щеше да бъде обяснимо. Биха могли да го разберат по билетите на летището. Но псевдонимите на момчетата той не би трябвало да знае. И все пак ги знаеше.

Мамаев правилно разбра причината за мълчанието ми.

— Питате се откъде имам тази информация за вас. Попадна ми една докладна записка за вашата команда. От архива на ФСС. Неслучайно, разбира се. Правих справка за вас. Исках да разбера кои сте.

— Разбрахте ли?

— Общо взето, да. Но не всичко. В тази докладна има едно тъмно място. Там пише, че през пролетта на деветдесет и шеста година са ви разжалвали и уволнили от армията за неизпълнение на бойна заповед. Какво стои зад тази мъглява формулировка?

— Сигурен ли сте, че искате да знаете?

— Искам да знам всичко за вас.

Усетих, че съм поласкан. Такова внимание към персоната ти винаги гъделичка. Почувствах се като звезда от шоубизнеса. Или моден писател, автор на световен бестселър — „Крушата срещу Ряпата“. Направо ми се прииска да занареждам: „Моят творчески път започна…“

— Какво пък, ще ви кажа — обещах аз. — В началото на деветдесет и шеста година в Чечня започна реализацията на специална програма. Наричаше се „Помогни на другаря си“. Същността й беше в това, че е някак нерационално просто да се погребват труповете на току-що убитите войници. Все едно да изхвърляш в автоморгата катастрофиралата кола. В нея има толкова здрави части.

— Труповете ли? — попита Мамаев.

— Ами да. Всъщност какво е трупът, ако се подходи рационално? Това са бъбреци и други органи, очна роговица. Дори кръв. Да, господин Мамаев, дори кръв. Знаете ли, че до шест часа кръвта на убит човек е годна за преливане? И аз не знаех. А се оказва, че е годна. Интересно ли ви е това, което разказвам?

— Продължавайте.

— И веднъж хората на полевия командир Иса Мадев заловиха група наши медици. Те ги бяха следили, правили снимки и видеозаписи. Искали да предадат тези материали в ОССЕ 5 5 Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. — Б.пр. и да организират пресконференция. За да кажат на целия свят: „Не чеченците са звяр, а руснаците са по-лоши и от зверове.“ Какво да ги правиш? Изостанали хора. Заповядаха на моята група да ликвидира проблема.

— Да освободи медиците?

— Да ликвидира проблема. За това ни дадоха БТР го натъпкаха до люка с мини и гранати. Заповедта беше, да се унищожи бандата на Мадуев и всички, които те са заловили. Ето тази заповед не изпълнихме. Изпълниха я други — добавих, за да бъда не само откровен, но и обективен.

— Как казахте, че се е наричала програмата?

— Не сте ли чули? Пишеше във всички вестници.

— Не се правете на клоун.

— Програмата се наричаше „Помогни на другаря си.“

Мамаев отпи от шишенцето си, запали нова цигара и оцени разказа ми:

— Интересна история.

— Сигурен бях, че ще ви хареса. Но най-интересното в нея не е това, за което си помислихте. Друго, господин Мамаев. Най-интересното е, че само малка част от органите, получени при реализацията на програмата, попадаха в нашите болници. Къде отиваха останалите? Кой знае! Може би знаеше генерал-майорът, който ръководеше програмата на място. Уазката му попадна на мина. Вероятно успя да научи командващият армията, генерал-лейтенант. По негова заповед беше проведено разследване. Вертолетът му се взриви. Навярно знаеше още един генерал-лейтенант. В Москва. Той се застреля. Трябвало е да нарекат програмата „Помогни на задграничния си приятел“. От обикновените хора за нея вече знаем само ние. А сега вече — и вие. За което и ви поздравявам.

— За какво ме поздравявате? — мрачно се поинтересува Мамаев.

— Не разбирате ли? За това, че попаднахте на такъв откровен човек като мен. Не е изключено да съм ви спасил живота. Защото вие щяхте да ровите до дупка около нас и неволно да разкриете интереса си към тази отдавнашна история. Сега разбрахте ли какви сме ние?