Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Добре, земята — казах аз. — Да допуснем, че я внесат. И какво да правя с нея?

— Да я заложите срещу кредит. Моята банка ще ви отпусне кредит. Всяка банка ще ви отпусне. Не даром, разбира се. И сам ще строите вили. До ключ. А после ще ги продавате. Сега вие продавате работна ръка. Това е също толкова нелепо, колкото да продавате суровини.

— Ама че размах имате! — възхитих се аз.

— Това е законът на бизнеса, Сергей. Бизнесът или се разраства, или загива. Няма средно положение. Бизнесът е движение. Надбягване с мотоциклет по вертикална стена. Ето това е бизнесът.

— Серьога! — разнесе се отдолу гласът на Мишка Чванов. — Търсят те тук. Някакъв пич с мерджан.

— Отивам. Извинете ме, работа — казах на банкера. — Благодаря за кафето. И за съвета. Ще помисля над него.

— Мислете, мислете — напъти ме Дьо Финес. — Чух, че наскоро ви се е родил син?

— Да.

— Поздравявам ви.

— Благодаря.

— Ето за него помислете. За него! В каква страна ще се наложи да живее!

В началото на селището бе спрял черен „Мерцедес 600“ с тонирани стъкла. Край него се разхождаше набит плешив мъж на около петдесет години с червендалесто, сякаш изгорено лице, в малко торбест, според модата, стоманеносив костюм, подходяща по цвят вратовръзка и бял копринен шал на късия як врат.

— Здравейте, Сергей Сергеевич. Ще намерите ли една минутка за мен? — попита той. — Хайде да се разходим.

И чак след това се представи:

— Мамаев.

От високия пясъчен склон се откриваха позлатените от лъчите на кроткото слънце заливчета, светлите борови гори в далечината. На леката есенна вода дремеха моторниците, леко се поклащаха до пристана мачтите на двете малки яхти. Ония същите, мамка им.

— Хубаво място — проговори Мамаев, като се оглеждаше с удоволствие. — Какво спокойствие. И не толкова далеч от Москва. Ако бях го видял по-рано, тук щях да си построя къща.

— Какъв ви е проблемът? Стройте — предложих аз. — Земя има. Строители ще ви дам.

— Вие имате строители? — кой знае защо се учуди той.

— Пет бригади. Три са заети, две бездействат.

— Защо бездействат?

— Няма работа.

— В такова селище?

— Конкуренция.

— Турците?

— Преди кризата бяха турци — обясних аз. — Сега са молдовци.

— Те вероятно са нелегални — забеляза Мамаев. — Бутнете на ченгетата, нека да организират няколко проверки. И край на конкуренцията.

Усетих, че за последния час не че поумнях, но поне разбрах какъв глупак съм бил досега.

— Днес получих толкова ценни съвети, колкото никога досега — обобщих аз получените знания.

— Може би не се съветвате с когото трябва?

— Възможно е. Но едва ли ще се възползвам от вашия съвет. Някак си не съм свикнал да давам подкупи на милицията. На катаджиите — как да е. Това си е като пътен данък. А на останалите? Според мен не е правилно. Не ви ли се струва?

— Какво общо имат тук подкупите? Купете им няколко варела бензин — като спонсорство. Те ще бъдат щастливи. И ще направят всичко за вас. Че и ще си пишат червени точки в отчетите. Да следят за адресната регистрация е тяхно пряко задължение.

— Ами молдовците? Те не идват тук от хубав живот.

Той ме изгледа с интерес и кимна:

— Да, благородно. Съвсем по руски. Затънали сме до гуша в лайната, но преживяваме заради потиснатите народи по целия свят. Нямате ли усещането, че сте си сбъркали работата?

— Случва се — отговорих честно.

— Защо тогава не се заемате с вашата работа? Това, което умеете да правите най-добре?

— Ще ми се да знам какво умея да правя най-добре.

— Знаете го, Сергей Сергеевич. Вие умеете да убивате.

Заявка.

— Какъв отговор очаквате от мен? — полюбопитствах аз.

— Никакъв. Защо не слезем до водата.

От склона към брега водеше тясна стълбичка с метални перила. Покрай малкия плаж с докаран от люберецките кариери бял кварцов пясък се точеше тясна алейка, покрита с цветни плочки. През лятото, когато имаше много хора, тук работеше бар с четири масички под чадъри. Сега барът беше затворен, чадърите прибрани, белите пластмасови кресла бяха струпани под навеса.

Мамаев се настани на едната масичка, извади от джобовете си кутия „Житан“, златна запалка и плоско сребърно шишенце с красив герб.

— „Хенеси“. Препоръчвам ви го. Ще пийнете ли?

— Не, благодаря. Ще карам.

— А аз ще пийна. Нещо взех да пия много напоследък. Жена ми се сърди. Но жените винаги се сърдят. Къде могат те да ни разберат нас, мъжете!

Казвайки това, той отвинти капачката, която служеше и за чашка, изгледа със съмнение обема й и удари няколко глътки направо от шишенцето. После запали цигара и премина към работата.