Виктор Левашов - Изчезнал безследно

— Защо да е по-лошо?

— В академията на КГБ готвеха шпиони. В академията на ГРУ — също шпиони, военни разузнавачи. Но главното е, че там подготвяха диверсанти. И ги подготвяха добре. Много добре ги подготвяха, Петрович. И нашият фигурант е един от тях. Сега разбра ли защо проспах килъра? Защото той е професионал.

Мамаев мълчеше.

— Петрович, чуваш ли какво говоря? — попита Тюрин.

— Чувам! Всичко чувам!

— Сега виждам, че чуваш. Какво ще правим?

— Трябва да го намерим. Колкото се може по-бързо. Заеми се.

— Задачка — оцени заповедта Тюрин. — Ние дори не знаем дали се е върнал в Москва.

— Върнал се е.

— Сигурно ли е?

— Да, сигурно! По-сигурно няма накъде!

След като остана сам, Мамаев извади от джоба си факса и препрочете краткия текст.

Това беше телеграма. По факса беше изпратена само средната й част, без адреса.

Там пишеше:

„Договорът ще бъде изпълнен.

Мобилният ми телефон иззвъня, когато наближавах с нисана и двуосното покрито ремарке към една от недовършените вили в селището на „новите руснаци“ на Осетра. Обаждаше се Олга.

— Къде си сега? — попита тя.

— При банкерите.

— Скоро ли ще се върнеш?

— След два часа.

— Иска да те види някакъв господин от Москва. Генерален директор на компанията „Интертръст“. Той е до мен. Какво да му предам?

— Да ме изчака. Или да дойде тук.

— Минутка, ще го попитам. Чуваш ли? Той ще дойде. Аз ще му обясня пътя. Помоли да го изчакаш там.

— Ще го изчакам — обещах.

Докато моят помощник Мишка Чванов, разжалван от бригадир в редови бачкатор заради своята привързаност към идеите за социална справедливост, разтоварваше от ремаркето прозоречната дограма, аз седях в люлеещото се кресло на откритата веранда на най-първата вила, построена в селището, пиех сварено в медно джезвенце арабско кафе и беседвах със собственика на къщата, вицепрезидент на московска банка, как да преустроим Русия.

Първият „нов руснак“ — собственикът на къщата, който ме черпеше с кафе — се появи в нашия край преди пет-шест години. Отначало идваше да поседи с въдиците край Осетра, после реши да си построи тук къща. Той беше човек с широка душа, пристигаше за уикендите с няколко коли приятели. Мястото се хареса на всички: недокосната природа, много вода, пропит с треви и билки въздух, а нощем дълбока, умиротворяваща тишина. И скоро след като той повлече крак, брегът на Осетра, където в нея се вливаше тихата рекичка Чесна, се превърна в обширна строителна площадка.

От строителния хаос изникнаха като едри манатарки изпод миналогодишната шума едноетажни, двуетажни, а после и триетажни къщи от червени фасадни тухли с керемидени покриви, с кулички, балкони, солариуми и оранжерии. Тъй като първият жител беше вицепрезидент на банка, започнаха да наричат всички собственици на вили и палати край Осетра банкерите. С техните усилия беше прокаран асфалтов път, свързващ елитното селище и няколкото полуизмрели крайпътни селца с Московското шосе, прокаран беше газопровод, а хилавият електропровод, който излизаше от строя след всеки по-силен снеговалеж или буря, бе заменен с нов, солиден. Независимо от всичко това местните хора ненавиждаха банкерите с люта класова омраза. Техните мощни джипове, техните безсрамни мадами, техните катери и водни скутери, набраздяващи тихите заливчета на Осетра и Чесна. Че дори яхти! Яхти, мамка му! Само яхтите им липсваха!

Целият окръг на избори дружно гласуваше за комунистите, а в периодите между изборите караше на Осетра месо, мляко, извара, сметана и ги продаваше почти по московски цени. Мъжете от околните села се уреждаха при банкерите като пазачи и портиери, жените помагаха в домакинството, трепереха си за местата, защото получаваха пет пъти повече, отколкото в колхоза, сега „АД“. Но въпреки това ги мразеха.

Лично за мен бурното строителство в селището на „новите руснаци“ беше голям късмет, тъй като подсигури с поръчки дърводелския цех, който построих до къщата си в Затопино, след като ме уволниха от армията. Фронтът за работа при банкерите беше такъв, че дърводелната бързо стана само част от едноличната частна фирма „Затопино“. В нея работеха около петдесет мъже — на сечището, на гатера, в строителните бригади. Народът в нашия край е със златни ръце, обаче пиеха до смърт, затова се наложи да решавам кадровия проблем в моята фирма с помощта на зараиския нарколог. Решавах го просто. На всеки, който искаше работа, казвах: „Ако се зашиеш, ще те взема.“ И се зашиваха по за пет години, къде ще ходят? Нямаше работа в окръга, само в свинекомплекса, където плащаха по триста–четиристотин рубли месечно, и то с големи закъснения.