Виктор Левашов - Изчезнал безследно

Ако трябваше за нещо да се упрекнат депутатите от Държавната дума, които не си бяха дали труда да прочетат внимателно закона, за който гласуват, то беше безпросветен непрофесионализъм и самовлюбеност. Ама за какво ни е да слушаме някакви си юристи — ние самите сме юристи!

Ето какви юристи сте.

Съдията Сорокин отказа да участва в някаква вестникарска дискусия за амнистията, като се оправда с претовареност, но следеше с голям интерес публикациите в пресата и сводките на МВР и правосъдното министерство.

По списъците с амнистирани можеше да се изучава историята. Войната с Германия. Войната с Япония. Корейската война. Унгария. Виетнам. Полустров Дамански 6 6 Място на граничен конфликт с Китай. — Б.пр. . Чехословакия. Афганистан. Първата Чеченска война. Втората Чеченска война.

Участниците във Великата Отечествена война вече бяха малко.

Участниците във Втората Чеченска война още бяха малко.

Всичко завърши така, както трябваше да завърши. В Държавната дума спешно внесоха и приеха поправка към закона за амнистията. Но съдията Сорокин се надяваше, че са успели да освободят Калмиков. Офицер, воювал в Афганистан, награден с медал и два ордена. Май бяха „Червено знаме“ и „Червена звезда“. Трябваше да го освободят.

Не беше особено трудно да поиска справка, но Сорокин не го правеше. Формалното дневно оправдание беше заетостта му. Но истинската причина, която си признаваше нощем, бе друга: страхуваше се да не научи, че Калмиков не е включен в амнистията.

В Москва настъпи златна есен. Като рязък, черен контраст изглеждаха бедите, стоварили се върху страната. Вяло течащата, като шизофрения, война в Чечня. Гибелта на атомната подводница „Курск“. Взривът на Пушкинския площад. А после и Останкинската кула не издържа страшното напрежение на излъчваните по предавателя й новини — пламна и изгоря, както изгаря проводник, по който са пуснали прекалено силен ток.

Всички тези събития изглеждаха на съдията Сорокин като брънки от една верига. Началото й тръгваше от миналото — в Грозни от 1995 година, в Кабул през 1979, в Прага 1968, в Будапеща 1956 година. И по-назад, по-дълбоко, в сталинщината, в распутинщината. Странната съдба на Калмиков беше неотделима от този ред. Понякога Сорокин биваше споходен от нелепа мисъл: ами ако не беше осъдил Калмиков? Може би нямаше да ги има и сегашните беди?

И една вечер той взе решение. Стига си е играл на криеница със самия себе си. Трябва да запита Министерството на правосъдието и да разбере. Той си записа в настолния календар. Но бележката не му потрябва. Докато му предаваше сутринта документите за подпис, секретарката каза:

— Там един гражданин моли за разрешение да прегледа в архива свое дело. По което са го осъдили. Отдавна, преди две години.

— Защо? — поинтересува се Сорокин, като преглеждаше документите и полагаше отдолу твърдия си подпис без заврънкулки. — Иска да обжалва? Трябвало е да го направи по-рано.

— Не. Казва, че просто иска да го види. Не прилича на човек, който е лежал в затвора. Странен е някак.

— С какво?

— Не се усмихва.

— Какво странно има? Това е съд, а не цирк.

— Той не умее да се усмихва. Изобщо. Като мумия. И още нещо. Само не се смейте. Работи ли ви компютърът?

— Работи — отвърна Сорокин, като помръдна мишката.

— А моят не работи. Зависна.

— Рестартирайте го.

— Опитах се. Безполезно е. Не е в това проблемът.

— А в какво? — попита съдията, който започваше да се дразни от празния разговор.

— Той идва и вчера. Същият човек. Вие бяхте заминали в Московския градски съд. Чака час и половина. С компютъра беше същото. А след като си замина, веднага заработи.

— Забележително! — подсмихна се Сорокин. — Да, такъв човек не бива да виси в приемната. Нека да напише заявление на мое име.

— Сега ще му кажа — зарадва се секретарката и забърза към вратата.

— Минутка — спря я Сорокин. — Как му е фамилията?

— Калмиков.

Паркерът със златно перо застина в ръцете на съдията.

— Ами да, Калмиков — повтори секретарката. — Константин Игнатиевич Калмиков. Алексей Николаевич, какво ви е?

— Нищо. Всичко е наред. Няма нужда от заявление. Нека да влезе.

Външно той почти не се бе променил. Само в късата му твърда коса, приличаща на перука, се бяха появили повече бели косъмчета и се бяха изострили чертите на лицето му, както и преди сухо и сиво като пергамент. По-явно се бяха очертали азиатските скули. Лицето му беше неподвижно, безстрастно. Преди две години, на процеса, тъмните му очи бяха пусти и мъртви. Сега погледът му сякаш се захранваше от мощен енергиен източник някъде вътре, очите му гледаха спокойно, без да мигат. И някак отстранено, безстрастно.