Джон Донахю - Деши

Седнах по-напред, защото исках да подчертая нещо.

— Но вие сам казахте, че има много начини да се знае. Мисля, че вече започвам да разбирам това. — Той ме погледна с обич, като се гледа способен ученик. Тук нещо се готви, Ринпоче — казах настойчиво. — Не мога да повярвам, че не го усещате. Какво вижда вътрешното ви око?

Той въздъхна.

— Аз не виждам всичко, доктор Бърк. Има опасност, да. Но опасност винаги има. Реших да потърся помощ от стар приятел и неговия ученик, но в моите видения никога не съм виждал ролите, който ще играете. — Спря за секунда и погледна към ярко осветената поляна отвън. — Дори сега нещата са замъглени.

— Но какво виждате? — тихо и все още с надежда попитах аз.

Той рязко затвори очи. Не можех да преценя дали това бе опит да види по-добре, или да блокира видението. Седеше на стола, отпуснал изморено големите си ръце в скута си. Не каза нищо.

— Трябва да се махнете от тук — казах.

Но той поклати глава.

— Ако можех. Те ме наблюдават, нали разбирате. — После, изглежда, събра вътрешните си сили и изправи рамене. — Няма да си тръгна. Все още имам надежда за Старк… — Погледна ме и се усмихна тъжно. — Буда знае, че способностите ни да разбираме са немощни, но иска поне състраданието ни да е безгранично като океана.

Какво можеш да отговориш на това? Оставих го и се измъкнах през плъзгащата се стъклена врата и в гората. Ламата седеше абсолютно неподвижно на стола си, загледан в неща, които само той можеше да види.

Ямашита Сенсей чакаше. Искаше от мен да ръководя практическо занятие на група амбициозни ученици — мъже и жени, — които определено не изгаряха от ентусиазъм с тях да се занимавам аз, а не Ямашита. Учителят не бе сметнал за нужно да ме осведоми какво точно мисли да прави, докато водя тренировката, но безизразното му лице ми казваше много неща. Той щеше да направи обиколка из Ямаджи. Щеше да открие слабите места. Щеше да потърси опасност. В този човек имаше една неспокойна бдителност дори когато привидно нямаше никакъв повод за тревога. Това обаче е отличителната черта на онези, които винаги оцеляват.

Застанах пред класа на слънчевата поляна. Тревата беше гъста и старателно окосена, но дори при това положение се усещаха достатъчно неравности, така че имаше допълнително предизвикателство за всички босоноги. Довечера много хора щяха да имат проблеми с пръстите на краката.

Избрах за тема на занятието дистанцията. Идеята е, че човек трябва да се старае да поддържа оптимално разстоянието между двамата сражаващи се. Практически погледнато, опитах се да накарам двойките ученици да могат да поддържат бокените си в постоянен контакт, като остриетата им се докосват кръстосани на пет до седем сантиметра под върховете. Когато Ямашита кръстоса меч с твоя, в оръжието му сякаш има магнит и той те следва като залепен, каквото и да направиш. Звучи лесно, но когато двама души се обикалят взаимно, опитвайки се да постигнат някакво превъзходство, съвсем не е така. Номерът е да се отпуснеш и едновременно да си постоянно концентриран, но както е с повечето неща в живота: лесно е да се каже, трудно — да се направи. Аз мога да го правя, но и за мен е напрежение, дори след толкова години тренировки.

Приближи се Старк, облечен в черната униформа на системата на Кита. Носеше дървен меч. Обявих почивка и отидох при него. Ако изобщо между нас бе имало дори минимална дружелюбност, усетих, че напълно се е изпарила. Лицето на Старк изглеждаше вдървено.

— Значи си тук — каза той. — Не трябваше да идваш.

— Знам какво става, Старк — отвърнах тихо, но настойчиво.

За момент той се изненада, после се обърка.

— Само че аз не знам за какво говориш.

Но очите му го издаваха, че крие нещо.

— Защо дойде в Ню Йорк? — настоях аз.

— Да уча при другите майстори — без замисляне отговори той. — Да се срещна с Ринпоче.

Почти му повярвах, но казах:

— Чангпа Ринпоче не преподава онова, което те интересува.

Той отмести леко поглед и се уверих, че крие нещо.

— Кита Шихан уважава ламите. — Той сви рамене.

Забих изпитателно поглед в лицето му, но не успях да пробия бронята му на невинна искреност. Можеше и да казва истината. Или поне част от нея. Старк усети скептицизма ми, изгледа ме с присвити очи, после направи жест с меча си.

— Помислих дали да не ти помогна да дадеш на хората онова, за което са си платили.

Смяната на темата окончателно ми доказа, че тук под повърхността става нещо нередно.

— Благодаря — отвърнах. — Напоследък вършиш само добри дела. Как е Сара Клайн?