Джон Донахю - Деши

— Но достатъчно ли е това, за да ги накара да убият, за да се запази тайната? — попитах. Трябваше да съм честен. Дори в този момент още не бях сигурен. Знаех, че съмнението се усеща в гласа ми.

— Не знам. Емоция като гордостта е силна, това е несъмнено — тихо каза Ямашита, докато бавно вървеше през гората по никаква едва различима пътечка. — Говорим за горди хора. — Той ме погледна. Очите му се губеха в сенките. — Ти знаеш нещо по въпроса. За последователите на Кита такава гордост е незряла, но въпреки това достатъчно силна.

— Като у Старк например — не се сдържах.

Той не обърна внимание на коментара ми.

— Гордостта може да ни заслепи и да не видим истината — напомни ми Ямашита. — Или да ни накара да не искаме да я признаем. Емоцията е като тъмнината, която ни пречи да следваме пътеката.

Направих погрешна стъпка и две камъчета под краката ми изчаткаха едно в друго. Ямашита спря и ме изчака. Силуетът му се очертаваше като призрачна сянка.

— Тук може да има нещо повече, отколкото можем да разберем засега — продължи учителят ми. — На пръв поглед като че ли насилието следва онези, които са прочели инката, но определено онзи журналист, който е бил убит…

— Ким — помогнах му аз.

— Да. Ким е работил над нещо повече от това, нали?

Може би се дължеше на илюзията от анонимност в мрака, но ми беше леко да разговарям с него.

— Да, не бива да забравяме и китайците. Но какво работи Хан за тях?

— Аха — натърти той. — Китайците… Знаеш ли, че в последния момент тук е поканена да направи демонстрация група изпълнители на ву-шу !

Ву-шу е съвременно, изключително акробатично изкуство с корени в континентален Китай. Знае се, че се радва на солидно субсидиране от централното правителство. Но аз не виждах каква е връзката с онова, което ни вълнуваше.

Учителят ми въздъхна в мрака.

— На мен ми се струва, че сред изпълнителите има… пазачи. Хора, които не се вълнуват от възможността да тренират тук.

— Това започва да става все по-заплетено — признах аз. После осъзнах нещо. — Значи ние сме тук и всичко необяснено до момента сочи насам. Кита, Ринпоче, китайците… Липсва единствено Хан! — Видях в полумрака усмивката му. — Ти си знаел, че има връзка. Затова си и дошъл. За да разбереш какво става. — Изпитвах в равни части облекчение и раздразнение. Ямашита бе доловил опасността, но не бе по-близко от мен до неясния й източник. — Трябваше да ми кажеш, преди да тръгнеш.

Ямашита почти се бе скрил пред мен.

— Бърк, идването тук е опасно. Може да се окаже дори някаква клопка. Усетих го смътно, но не бях сигурен. Дори Ринпоче не можеше да види точно срещу какво се изправяме…

— Той има ли някакви предположения какво става?

— Пристигна вчера и засега се въздържа от контакти. Не успях да се видя с него.

За момент се запитах дали Ринпоче се крие, или хората на Кита не искат да се срещне с Ямашита. Но все още не можех да забравя нежеланието на Ямашита да сподели с мен.

— Трябваше да ми кажеш — настоях отново. — Заслужил съм доверието ти. — Не му напомнях това за пръв път и двамата го знаехме.

Учителят ми отговори с напрегнат и твърд глас. Думите долетяха до мен през мрака и въздействието им се подсилваше от нощта и тишината около нас.

— Бърк, аз правя каквото правя по основателни причини. Не можеш да ми търсиш сметка. — Сгълчаването му сякаш сгъсти напрежението в тъмнината. — Аз съм твоят сенсей. През всички тези години си се борил. И струва ми се най-трудно ти е да проумееш точно това.

Почувствах се глупак. Ушите ми пламнаха. Понечих да кажа нещо, но той естествено ме изпревари:

— Мисли! Гледай! Не съди за нещата по това, което е на повърхността.

След това го чух леко да въздиша.

— Ако ти бях казал онова, което подозирах — каза той с много по-мек, почти нежен глас, — ти щеше да ме последваш тук, без да се замислиш, нали?

— Да, сенсей — отговорих прегракнало.

— И така щеше да се изложиш на опасност — тихо каза той. — Знам как реагират хората на подобно искане… Знам как ти сам го прие преди време — допълни все така тихо. — Не е лесно да предприемеш подобен ход.

— Но аз все пак съм тук — напомних му; изисквах някакво признание от него.

— Дааа… — проточи той и продължително въздъхна. — Но постъпваш така по своя воля. Не съм ти го наложил. Това е път, избран от теб самия. Както следва да бъде. Като ученик, правото ти на избор е ограничено. Като воин ти трябва да се научиш сам да избираш. — Нова въздишка, тих звук в тъмнината. — Трудно е…