Джон Донахю - Деши

Тибетците заемаха цял комплекс от бунгала-апартаменти, сгушен в края на една пътека. Минах с небрежна походка оттам, като се стараех да остана на по-голямо разстояние, и видях поне няколко служители на Ямаджи на стратегически места по пътеката. Вече бях забелязал, че в Ямаджи работят два типа хора: привлекателни и стегнати млади жени, които се занимаваха с всичко имащо отношение към гостите, и „други“ — мъже, които отговаряха за техническите аспекти на мероприятието. Някои изглеждаха азиатци, но имаше и много от бялата раса. И не изглеждаха особено дружелюбни. Определено предпочитах жените.

За нещастие край тибетците имаше постове точно от недружелюбните — едри мускулести мъже, които очевидно не се навъртаха насам с надеждата да научат повече за колелото на кармата. Бях свикнал да разпознавам охранителите от пръв поглед.

Така че се мушнах обратно в гората и заобиколих. Към най-голямото от бунгалата имаше голям вътрешен двор. Плъзгащи се врати извеждаха на дъсчена веранда. Оттам нататък следваше грижливо поддържана ливада — топло слънчево петно сред утринната прохлада на гората. Бързо минах през дърветата, благодарен на килима от борови иглички, който ми помагаше да се движа абсолютно безшумно, и зачаках. Ясновидската дарба на Чангпа често го караше да надзърта в мрака. Но аз се надявах, че дори такъв като него ще има нужда от малко слънце.

Спомних си предупреждението на Ямашита да чакам и търпеливо зачаках, подпрян на един бор. В далечината се обаждаха птици. Усещах сладкия аромат на борова смола. Слънцето бавно се издигаше в небето и виждах в лъчите му над полянката да се стрелкат различни насекоми.

Стъклената врата на бунгалото се плъзна и Ринпоче излезе. Беше облечен в жълто-червените си роби — избухнаха в цветно петно под слънцето. Държеше чашка и чинийка и бавно тръгна по верандата. Като че ли беше сам.

Стигна до края на дъсчената платформа. Напрегнатото му изражение — лице на загрижен човек — постепенно се отпусна. Остави чашата на масата, свали си очилата и без да помръдва, се загледа в далечината.

Излязох иззад дърветата и застанах пред него. Не казах нищо, оставих го сам да ме забележи. Погледът му изглеждаше нефокусиран и той леко въздъхна. После очите му започнаха да се обръщат нагоре в орбитите. Затвори клепачи за момент, а когато ги отвори, аз се бях преместил по поляната, за да се изправя точно пред него.

Ринпоче бавно се фокусира върху мен, като човек, чието внимание се връща от много далеч.

— Това наистина сте вие — каза той. Стори ми се, че гласът му прозвуча изплашено.

— От плът и кръв — отговорих.

Чангпа бързо се огледа и ме покани в апартамента си. Затвори вратата и няколко секунди напрегнато се вслушва.

— Доктор Бърк… — започна той и като че ли не можа да продължи.

— Ринпоче, вие сте в опасност — предупредих го.

Разказах му за материала, който бе събирал Ким — историята на преследваните монаси. За Кита Такенобу. За фалшифицираната инка.

— Все още нямам всички фрагменти от мозайката — завърших, — но връзките са ясни. Тук има тайни, които Кита държи да останат скрити. А някой му върши мръсната работа. — Разказах му каквото ми беше известно за Хан, после го попитах направо дали според него Старк може да е замесен.

Чангпа примижа болезнено.

— Той е един объркан млад човек, доктор Бърк. Но дори при това положение не мога да допусна такова нещо за него…

— Може да се наложи да го допуснете — казах. — Помислете сам: той пристига тук и започва да си вре носа в проблемите на вашата охрана. Занимава се с това кой да има достъп до вас и кой не. — Ламата кимна. — Опитва се да попречи на хората да ви досаждат.

Монахът се отпусна на стола си.

— Доктор Бърк… аз усещам в него… душевен смут. Нищо повече. И все още имам надежда, че главата му един ден ще се изчисти.

„Да се изчисти главата му би било прекрасно“, помислих си. Но някаква нотка в гласа на ламата ми подсказваше, че има още нещо.

— Ринпоче — започнах умолително; мъчех се да измисля начин да го накарам да ми каже някои неща. — Тъмнината, която видяхте… долината. Нашето приближаване към нея. Казахте, че сте видели там и Старк.

Той тъжно ми се усмихна.

— Моите видения… Има много начини да се знае, Бърк. Аз съм убеден, че някой, може би китайското правителство, би искало да ми запуши устата. И че някой е запушил устата на бедните хора, които бяха убити. Но свързани ли са тези неща? Не виждам как. И ако са, защо тогава и аз не съм мъртъв? — Поклатих глава, неспособен да отговоря. — Всъщност мен нищо не ме свързва с Кита. Защо той ще се интересува от мен? Няма логика.