Джон Донахю - Деши

— Познаваш ме. Това може да се окаже предостатъчно. — Тя още не бе отдръпнала ръката си и сега я плъзна надолу и хвана моята.

— Толкова ли е опасно, Бърк? — Преглътна и видях мускулите на шията й да се напрягат.

— Не се набивай на очи и си отваряй очите на четири. И, Сара… — Притеглих я близо до мен и усетих сладко стягане в стомаха от близостта й. — Не изпускай от поглед Ринпоче. Той също може да е застрашен.

— Но защо точно аз? — попита тя. Класическата реакция, когато хората се озоват в подобни ситуации. След известна практика, ако искаш да оцелееш, преставаш да си задаваш такива въпроси и просто действаш както се налага.

— Имам ти доверие — казах й.

Нещо в погледа й трепна.

— О, Конър — каза тя с леко треперещ глас. — Трябва да ти кажа нещо. — И облиза устни, сякаш събираше смелост. — За Травис… и за мен.

Усмихнах й се. През последните няколко часа бях успял да помисля за някои неща.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо.

Но тя го направи. Разказа как се запознали в Калифорния и как живели заедно. После се разделили и тя дошла в Ню Йорк.

— И един ден той пак се появи. Никога не съм го окуражавала по никакъв начин…

Сложих пръст на устните й и пак се усмихнах. Наистина нямаше нужда от обяснения. Старк наистина бе имал по-наложителна причина да дойде в „Дарма център“. Бе искал да си върне любимото момиче — това поне бях успял да го съобразя. Май започвах да се превръщам в нещо като детектив.

— Всичко е наред — опитах се да я успокоя. — Ще говорим за това по-нататък. Засега искам от теб Ринпоче да е в безопасност. Ако имаме късмет, ти още не би трябвало да си на радарните им екрани. Наблюдавах ги внимателно. Те не са склонни да свързват жените и компетентността. Всички постове с реална власт при тях се доминират от мъже. — Тя присви очи, докато мислеше по въпроса. — Не знаят за теб — обясних — и това ни дава предимство. Можеш да го направиш.

— Защо просто не изчакаме да се появят полицаите?

— Опасявам се, че от един момент нещата ще започнат да се развиват със светкавична скорост. А има и толкова много неизвестни…

— Ти какво ще правиш?

— Ще действам, както ми подскаже Ямашита. — Проста игра. Вършиш се наоколо, като правиш грешка след грешка, докато някой не предприеме нещо, и тогава нанасяш удар. Но не й го казах.

Тя обаче го видя в очите ми. И стисна леко ръката ми.

— По-добре вече да влизаме — казах, макар гласът ми да бе пресипнал от желанието дай кажа съвсем други неща. Изпратих я да върви пред мен, а сам се вмъкнах малко по-късно през една странична врата.

И после ни понесе вихрушката на събитията. Пристигна Кита.

Появи се като дим. Само минутка преди това подиумът беше празен. И изведнъж той се озова на него.

Имаше дълга до раменете черна коса, напръскана тук-там със сиво, вчесана назад от високо чело. Очите му бяха тъмни и блестяха под светлината. Устата му бе свита в тънка линия и той гледаше публиката с драматична напрегнатост. Вдигна ръце в традиционен поздрав и с уважение се поклони на Ринпоче и съпровождащите го монаси. Те му отговориха. После Кита бавно се обърна към насядалите сенсеи.

Възможно е да се излъчи енергия дори без физическо движение. Това обикновено се свързва с остър вик — прословутото „Кияй!“. По принцип излъчването на ки е трудна работа и е много рядко да се осъществи в неподвижна поза и мъртва тишина. Но от Кита се изливаше енергия с необичайна и направо поразителна сила.

Ямашита седеше като каменна статуя. Нямаше начин да не я бе почувствал, но не го показа с нищо. Видях обаче няколко от другите сенсеи да се споглеждат многозначително — и те бяха усетили нещо. Кита продължаваше да гледа учителите с пронизващ хищнически поглед. После бавно се поклони на останалите инструктори. Те му се поклониха в отговор със същата прецизност, като внимаваха да го направят с точно толкова учтивост, колкото им бе засвидетелствана. Само толкова. Бяха горди мъже.

Церемонията бе внимателно режисирана. Кита поздрави официално всички участници, изказа благодарност за присъствието на майсторите сенсеи и лъчезарно се усмихна на Ринпоче и другите лами. Чудех се защо е толкова щастлив. Беше странно да го виждам как се усмихва, защото даже когато се държеше любезно, усещах тревожното излъчване на сила срещу всички.

— За нас е чест да ни посетят всички тези свети мъже — каза Кита, като обхвана с жест монасите. — Толкова често пътят на боеца се разглежда само като път на силата… — В гласа му звучеше съжаление. — Ние трябва да помним, че сме слуги на по-висша цел и че на ожесточеността на нашите тренировки трябва да отговаря равна мяра прилежание в преследването на духовни цели. Тези търсачи на духовния идеал ни напомнят, че макар Пътят често да е труден и да ни изправя пред предизвикателства, ние не бива да изоставяме вярата, че служим на нещо повече от себе си.