Джон Донахю - Деши

Монотонното пеене продължаваше и сигурно съм се унесъл. Клепачите ми леко потрепнаха.

Свещите в залата за медитация догаряха. Лек ветрец смеси миризмата на горящи благовония със съзнанието ми. Като при всички усещания по време на медитация, не трябва да се съсредоточаваш върху нещо, а просто да го приемеш. Най-важни изглеждат образите, генерирани от мозъка.

Макар и през полузатворени очи, можах да усетя зазоряването. Тялото ми беше полузатънало в отлива, който настъпва преди изгрев. Скоро светлината на свещите щеше да избледнее съвсем и да бъде измита от сивотата на деня. Бях уловен във водовъртежа на танрен. Утрото щеше да донесе кулминацията на ритуала.

Когато след дългата нощ на медитация се изправихме, усетих болка. Беше тъмно, но птиците във високите корони на дърветата вече се обаждаха. Движенията ми бяха вдървени. Полагах всички усилия да възстановя ритъма на сърцето си и циркулацията на кръвта си. Това щеше да ми трябва.

Вяха ни обяснили за танрен. Преди самата медитация поработихме няколко часа с дървените яри 16 16 Яри — т.н. японско копие, дълго от един до шест метра и завършващо с дълго режещо или пробождащо острие, изработено от същата висококачествена стомана, от която се правят и мечовете на самураите. Бойното изкуство да се борави с него се нарича соджуцу. — Б.пр. на хората на Кита. Всяко ново оръжие изморява мускулите по нов начин — не знаеш как да боравиш с него и компенсираш това с ненужно много сила. След дългата тренировка раменете, китките и ръцете ми горяха. После дойде ред на медитацията. И ето сега, в тъмнината пред изгрев, трябваше да започне самото изпитание.

Казвало се Пътят на воина. Мичи но буши. Когато ни описаха за какво става дума, едва сдържах усмивката си. Но момчетата на Кита не виждаха нищо смешно. Имах впечатлението, че са склонни към мелодраматизъм.

Всеки кандидат трябваше да тича нагоре по различна пътека из планините в околностите на Ямаджи. По пътя всеки щеше да бъде подложен на изпитания. Това щеше да продължи до върха. Пристигането там щеше да представлява успешно издържане на изпитанието.

Докато слушаха това, другите жертви кимаха мъдро. Огледах се и ми направи впечатление, че са прекалено покорни.

— Каква е дължината, която трябва да се преодолее? — попитах онзи, който ни разказваше всичко това.

— Различни склонове. Различни пътеки — уклончиво отговори той. — Отнема известно време, уверявам ви. И все нагоре. — Беше изключително сериозен. Започвах да се настройвам на същата вълна.

Сенсеите, които представяхме, дойдоха да ни видят. Дадоха ни купички с храна. Ямашита погледна в моята и каза:

— Зеленчуците са мариновани, Бърк. Солени са. Остави ги и пий само чай.

Зеленият чай беше горчив и вече бе изстинал в студената утрин. Но течността щеше да ми трябва, затова го послушах.

Беше ми донесъл ги и я облякох. Беше от тежък брезент. Хакамата е най-удобният екип, когато трябва да тичаш нагоре по планински склон. Ги е много по-практична дреха и освен това щеше да ми гарантира доста по-добра зашита.

Когато ми даде вързопа дрехи, усетих нещо твърдо, скрито в гънките. Ямашита ме погледна многозначително, но не каза нищо. Преоблякох се и скрито сложих ножа отзад под колана си. Дългите поли на ги и черният колан скриха оръжието надеждно. Изпитвах поравно увереност и безпокойство. С оръжие бях по-спокоен, но ме тревожеше, че според Ямашита може да ми потрябва оръжие.

Всеки индивидуален маршрут бе обозначен с цветни ленти, завързани за дървета и храсти. Моят цвят бе червен. Разклатих глава, за да раздвижа мускулите на врата си. Дървената дръжка на даденото ми яри беше гладка. Усещах влажната миризма откъм гората. Ямашита се приближи до мен и ми прошепна:

— През нощта полицията е разпитала Кита. Не им е казал нищо полезно, но сега хората му вече са предупредени. Внимавай много, Бърк. Те пак ще опитат срещу теб нещо специално. Трябва да удържиш и да стигнеш на върха. Аз ще те чакам там. И Кита също.

— И после? — попитах. Част от съзнанието ми още беше замаяна от продължилото цяла нощ пеене. Възприемах света около мен донякъде като в сън. Да, усещах някаква заплаха, но тя ми се струваше далечна.

Ямашита хвана ръцете ми и започна да обработва нервните ми окончания. След това се прехвърли на предмишниците ми, после на краката. Натискът беше силен и продължителен. И болезнен. След известно време ме погледна и кимна удовлетворено.

— Добре. Сега вече си изцяло при нас. — И наистина, чувствах се много по-жив и на себе си. Прехвърлих тежестта си няколко пъти от единия крак на другия. По-голямата част от мъглата в главата ми се бе разсеяла.