Джон Донахю - Деши

Усещах везните да се накланят в негова полза. Той също го усещаше и изглежда, видя това в погледа ми, защото свирепата му усмивка се разшири. Знаех, че позволя ли му да ме обхване с ръце, с мен е свършено. Опитах да се измъкна от опасната зона, но той предугади намерението ми и бързо се приближи до мен. Стисна китките ми и ги отдалечи от себе си. Погледна ме с дръпнатите си очи. Прочетох в тях жесток триумф.

Монголеца отдръпна глава назад и за миг си помислих, че ще извие от дива радост. Вместо това той заби челото си в лицето ми. Главата ми отскочи. Загубих за миг контрол над краката си, но панически се опитах да се задържа прав. И тогава той пусна китките ми и ми нанесе удар с крак, който буквално ме издуха от ръба и надолу по ската като листо в лятна буря.

Бях замаян, но Ямашита бе вложил години в това да накара тялото ми да реагира на събития, които ти се стоварват по-бързо от мисълта. Усетих, че политам в нищото. Търкалях се надолу и се опитвах слепешката да се хвана за нещо, което не съществуваше. Какво изпитваш в такъв момент? Съжаление? Гняв? Честно казано, случи се толкова бързо, че не успях да почувствам нищо. Наученото по време на тренировките поема контрола. И в резултат в главата ми възникна мимолетна идея, която — кълна се — беше облечена в гласа на Ямашита.

„Не си удряй главата. Това ще е лошо“.

Храстите донякъде забавиха търкалянето ми надолу. Камъните по склона бяха доказателство, че тук не се пада неограничено дълго по права линия. По-скоро беше като болезнена серия от кълба: отскачане във въздуха, свличане известно време, после гравитацията сграбчва тялото ти и серията започва отначало.

Неочаквано спрях с глух удар и застинах върху клона на паднало дърво. Имах късмет — счупеният край на клона ме одраска по гръдния кош и излезе през предницата на моята ги. Лежах като прикован и чаках зрението ми да се избистри. Отпуснах се със затворени очи и чух в далечината крясъка на разтревожени птици.

Бях замаян и предполагам точно това ми спаси живота. Монголеца сигурно бе погледнал от ръба и ме бе видял да лежа неподвижно, и бе помислил, че клонът ме е пронизал. Трябваше да се размърдам и да проверя дали нямам счупени крайници. Но ако го бях направил, той несъмнено щеше да слезе по склона и да ме довърши. А така бе решил, че си е свършил работата. Когато най-сетне отворих очи и погледнах нагоре, той беше изчезнал.

Останах да лежа, заслушан в неподвижните звуци на гората: в пеенето на птици, в шумоленето на сухите листа — нещо се промъкваше през шубраците, в писъка на комарите, които вече ме бяха намерили, привлечени от кръвта ми. Бях сигурен, че като мръдна, ще ме заболи. А част от мен нямаше никакво желание да прави опис на нараняванията ми.

Само че изпитанието не бе приключило. Това ми бе повече от ясно. Ямашита ме чакаше някъде горе, на върха. „Старците“, беше казал Хан. Първо щяха да се справят със сенсей. След това щяха да ликвидират Чангпа. Трябваше на всяка цена да се добера до тях, понеже натам бе тръгнал и Монголеца. Знаех, че няма да съм последният, когото ще хвърли в някоя пропаст.

Бързо се засмъквах надолу. Пътеката бе клопка, в която повече нямаше да се хвана. Стигнах на дъното на пролома и се хвърлих в студената вода. Краката ми потънаха малко в тинята, после се отпуснах на колене и натопих глава, за да прочистя мислите си. Водата бе леденостудена. За миг дъхът ми секна. Погледнах срещу течението към безразборно натрупаните покрити с мъх камъни, през които се провираше тъмната вода. Китайският философ Мен Дзъ е казал, че човешката природа се стреми към доброто по същия начин, по който водата се стреми към ниското. Аз обаче гледах нагоре, срещу течението.

Краката ми бяха в тежко положение. Това лесно се виждаше, макар да бяха частично покрити с тиня. Усещах левия си лакът като изваден, а носът ми определено бе счупен. Има ли смисъл да уточнявам — пак. Докато се бях търкалял надолу по склона, за миг ми бе минала тревожната мисъл, че даденият ми от Ямашита танто може да изпадне от дървената си ножница и да ме прободе. Цялото тяло така ме болеше, че се наложи да прехапя устни и да спра дъх, за да извия ръка и да бръкна отзад, където го бях затъкнал. Но той, изглежда, се бе измъкнал и сега беше заровен някъде по ската.

Горнището на моята ги беше раздрано на няколко места. Накъсах долната част на ленти — там материята е по-тънка. Увих лакътя си в примитивно подобие на шина. Искаше ми се да направя същото и с китките и пръстите си, но те ми трябваха свободни за онова, което предстоеше да се случи. Същото се отнасяше и до краката ми: добре щеше да е да ги предпазя по някакъв начин, но ме беше страх, че това ще затрудни стъпването ми, когато дойдеше моментът на истината. Времето ме бе научило, че да постъпиш мъдро съвсем невинаги означава, че това е едновременно и лесно. Нямаше как, трябваше да се примиря, че краката ми ще покървят още малко. Гамбате, беше ми казал Ямашита. „Дръж се“. Тръгнах нагоре. Болеше ме, но продължих да вървя. Щях да издържа.