Джон Донахю - Деши

От двете ми страни имаше камъни и тъмни смълчани дървета. Движех се по избран от мен път, който мнозина не биха възприели като такъв. Според мен всичко зависи от това къде искаш да отидеш и колко силно го искаш. Така че продължавах да вървя и не спирах да водя в главата си странен накъсан диалог.

„Отново… Пак си в отвратителна ситуация“. Мъхът по камъка е нежен, кракът ми се подхлъзва и падам. „Млъкни“.

„Дано Сара да се е обадила на Мики. Дано тя да е добре“. Дебел цял метър дънер на дърво препречва потока. Облягам корем на него, за да мога да прехвърля от другата му страна краката и тялото си. Острата болка ми напомня за ребрата. „Да… тя е по-корава, отколкото изглежда. И освен това каквото е станало, е станало. Трябва да се справя при всички положения“. В последната мисъл има безутешна рационалност. Достойна едва ли не за самия Ямашита. Не бях сигурен, че ми допада.

Дървото никак не ми харесваше. При други обстоятелства сигурно бих скочил на него. Сега обаче трябваше да съм предпазлив. И да пестя енергията си.

„По-добре побързай“. В следващия момент стъпих накриво и тежко паднах по гръб в потока. „Ямашита те чака“. Отново поех напред. „Надявай се поне той да има план“. Още камъни. Счупени назъбени като стари оръжия клони. Водата — тъмна, студена и безчувствена — подскача надолу.

„Не — мрачно си казвам аз, — трябва да имаш свой план“. Докато се изкачвам, гората се променя. Сега преобладават борове и почвата е скрита под килим от иглички. Излизам от коритото на потока и тръгвам наляво, за да намеря пътеката. Поглеждам за момент водата, изпълнен с притъпено чувство на удовлетвореност, и се затичвам през гората. Тук почвата е много по-мека. Или може би ходилата ми са загубили чувствителността си. След малко намирам ритъма на движението и започвам да дишам дълбоко, макар и болезнено. Усещането ми е познато и това ме кара да се чувствам уютно дори в това чуждо място.

Тичам напред, изподран и кален. Гледам гората и макар очите ми да са заети, мозъкът ми започва да напява. В главата ми се появява странен откъс от молитва, фрагмент от стар псалм, написан от човек, който със сигурност е знаел за трудностите в живота:

Замислям се за онова, което може да ме чака в края на моя „коридор“ на страданието. Животът трябва да се живее така, че да не позволиш на въображението ти да те лиши от кураж. Трябва да си подготвен за онова, което ти предстои, но не можеш да мислиш само за него и да оставиш страха да източи душата ти. Същото се отнася и до размишленията за миналото. То може да служи като котва. Но ти трябва да си телом и духом тук и сега. Струва ми се, че тази идея би допаднала на Чангпа. И Ямашита щеше да го подкрепи, но едновременно с това тихо щеше да ми напомни, че има нужда и от план да изтърпиш онова, което те очаква.

Усмихнах се мрачно. Този урок вече го бях усвоил отлично.

Ниската облачна покривка бе започнала да потъмнява и да става все по-плътна. Имах чувството, че гледам неспокойна хоризонтална стена от вятър и вода. Небето започваше да се върти и да се нагъва като огромно кълбо от змии. Светлината, сиво-зеленикава в гората, тук бе розова и създаваше впечатлението, че всичко е леко окървавено.

Бяха се събрали на една поляна в края на пътеката. Кита беше облечен в черна роба. Сякаш се бе раздул, като че ли черпеше енергия от задаващата се буря. Придружаваше го свитата ми копиеносци. Един церемониално държеше лък и колчан стрели. Друг носеше дълъг боен меч. Подобна официална демонстрация на оръжие беше характерна за високопоставените лица във феодална Япония. Стори ми се малко прекалено, дори за Ямаджи. Проникновение, което можеше да ми бъде полезно преди. Само че нещата вече бяха излезли извън контрол.

И Ямашита беше с тях. Сдържах първия си импулс да отида веднага при него и вместо това се промъкнах крадешком през шубраците в очакване на удобен момент. Защото от Монголеца нямаше и следа.

Минах по дължина на поляната и установих, че има и други пътеки, извеждащи до мястото, където чакаха Кита и Ямашита. Зърнах на отсрещната страна дори застлан с чакъл път. Няколкото паркирани на него коли обясняваха как е дошла дотук групата. Видях и пътеката, по която трябваше да дойда аз. Към това трябва да добавя и просеката за свличане на трупи, която бе така затисната от възраждащата се гора, че по-скоро изглеждаше като тунел надолу в зеленината.