Джон Донахю - Деши

— Правителството следи отблизо религиозните дейци в Тибет — възрази Кита. — Министерството на вътрешните работи контролира достъпа до светците… Нямах избор и трябваше да се съобразя с техните правила…

— Глупости, правила — срязах го. — Просто двамата с него сте сключили сделка. И сте продавали монасите като стока!

Сега вече Кита погледна Ву, сякаш очакваше от него помощ. Дипломатът ме наблюдаваше с присвити устни и очевидно се мъчеше да съобрази какво наистина знам и за кое само се досещам. Но не каза нищо.

Кита облиза устни и пак се обърна към мен.

— Ти си глупак! Това са само догадки. Отидох на Покрива на света, за да спася последните остатъци на безценно езотерично познание. Да го съхраня за идните поколения! Властите бавно изличаваха някогашния бит и обичаи. Щеше да се случи с мен или без мен. — Той махна с ръка към Чангпа. — Никой не би могъл да промени този факт. Така че избрах да спася каквото мога. По всеки възможен начин…

Изсумтях презрително:

— Ти просто си ги използвал за користните си цели. Да си създадеш репутация. Която обаче е също толкова фалшива, колкото е фалшива инката, която си изработил собственоръчно. — Той залитна назад, сякаш го бях ударил. В Планинския храм възразяването може би не беше широко разпространена практика, но аз продължих да го притискам.

— Голямата ирония е, че Ким дори не е бил сигурен какво държи в ръцете си. Разполагал е с много факти, но с малко връзки между тях. И инката може да е фалшива, но това е само върхът на айсберга. — Обърнах се към Ву. — Не става дума за Кита, нали? Той е просто само една от онези следи, които водят до теб. Всъщност никой не е давал пет пари за калиграфията. — Поклатих глава на собствената си глупост. — Е, може някой от холивудските спонсори на Кита да не се зарадва много на новината, че той е бил информатор на китайците. Но не това е причината да бъдат убити онези хора. — Ву не помръдваше и макар вятърът вече да ни брулеше силно, за миг като че ли около нас се възцари мъртва тишина. — Нямам представа по какъв начин Ким се е добрал до онова, с което е разполагал — продължих аз, — но от там нататък вече е било неизбежно някой да започне да рови и да прави връзки. Затова си включил Хан.

— Това са дивотии! — изсмя се Ву. — Откъде би могъл да знаеш тези неща?

— Сакура ми каза — отговорих му.

— Мъртвите не говорят — убедено заяви той. В тона му се долавяше мрачно задоволство и той като че ли леко се поуспокои.

Беше мой ред да се усмихна жестоко.

— Бъркаш. Сакура ни е оставил следа. Послание в последната си калиграфия. Не знаеш ли какво е написал, преди да умре? — Ву погледна Хан, но гигантът не каза нищо. В очите на Кита обаче светеше нездрава енергия. — Написал е „шумпу“ — казах. — „Пролетен вятър“.

— Губиш ми времето, Бърк — възкликна Кита, внезапно оживен. — Това изобщо не ме интересува.

— А би трябвало — каза Ямашита. До момента бе присъствал само като статуя, брулена от бръснещия вятър. Абсолютно неподвижен. Но сега бе проговорил. — Това е от поема на един дзен-монах…

— Бунко Какуши — допълних аз.

— Неговият манастир бил опустошен от варварите — каза сенсей и ми направи знак да продължа.

— Когато те прекъснали медитацията му и го заплашили — обясних аз, — той сътворил тази поема:

Погледнах Монголеца. Той ме изгледа без ответна реакция — робот-убиец, очакващ някой да натисне бутона му за включване.

— Сакура ни е посочил с пръст твоя човек, Ву — казах.

— Абсурд! — надменно възрази той.

— Може би — съгласих се. — Но ние разполагаме с документацията на Ким, която ще ни помогне да стигнем до мотив. А захванат ли се полицаите да ровят, обзалагам се, че ще го уличат. А след него и теб. — Обърнах се към Кита. — Сега вече си не само измамник, но и съучастник в убийство.

Вятърът залепи дългата му коса върху лицето му и той рязко я дръпна и я свали от очите си. Изражението му се беше променило. Той погледна двама ни с учителя с искрена омраза и отстъпи назад, сякаш за да не се зарази. После посегна към нас с изпънати ръце и пръсти, извити като ноктите на орел. Сви ги в юмруци и направи движение, сякаш ни смачкваше в земята. Заповедта бе безмълвна, но пределно ясна. Копиеносците му се събудиха за живот.

Времето ускори хода си. Ямашита ме погледна — прати ми мълчаливо послание — и едновременно с това помръдна, за да прихване един от атакуващите. Старк, който до този момент бе пъшкал на земята, се надигна неуверено и се хвърли да спре Монголеца. Убиецът го просна пак с пренебрежение и с безучастна бруталност заби копието си в него. Старк изохка, но стонът му бе заглушен от вятъра и далечния вик на Сара. Полите на робата на Кита се завъртяха във въздуха и той бързо се отдалечи. Копиеносците се приближаваха към мен и Ямашита. В този миг на поляната проехтя пистолетен изстрел.