Джон Донахю - Деши

Въздухът се раздвижи и листата на дърветата засъскаха. Беше като отглас от далечен пожар. Това заглушаваше шума от придвижването ми в храстите. Приближих се максимално. Кита определено бе човек, от когото трудно можеш да откъснеш поглед. Вдигна глава срещу надигащия се вятър и дългата му коса затанцува. Стоеше затворил очи и изглеждаше като човек, който се „вслушва“ във вселената от въздействия около него със сетива, калибрирани по начин, различен от този при обикновените хора. Потръпнах — не е умно да гледаш прекалено напрегнато подобен човек в такова състояние. Дори обикновените хора понякога усещат енергията, излъчвана от някой, който ги наблюдава. Страх ме беше, че Кита може всеки момент да отвори очи, да се обърне към мен и да ме прикове на място с невидима сила.

Ямашита погледна небето, после обърна поглед към пътеката, по която би трябвало да се появя. Беше трудно да се разбере всичко, което си казваха — вятърът вече шумно гонеше листата из поляната и отнасяше думите им. Но Ямашита явно бе загрижен от забавянето ми.

В този момент се появи Монголеца. Сякаш се материализира от нищото — в един момент на това място в стената от дървета около поляната нямаше никого, в следващия той вече стоеше там. Изтича леко до Кита, поклони му се и зашепна в ухото му.

— Моят ученик споделя загрижеността ви за вашия довереник, Ямашита-сан — каза Кита. — Опасява се, че май му се о случил трагичен инцидент…

Ямашита се огледа. Погледна Кита и безстрастните му поклонници. Хвърли поглед към гората, където върхарите на дърветата вече застрашително се клатеха. Присви очи, докато преценяваше ситуацията. Изглежда, и той беше способен да улавя невидимите течения.

— Тръгвам — каза учителят ми и се отправи към пътеката.

Бях поел дъх и вече се готвех да се покажа, но ме спря вик.

— Недей — чу се глас.

— Не отивай — допълни друг. — Това е клопка!

Изглежда, бяха дошли пеша по чакълестия път. Сара Клайн, Старк и Ринпоче. Не знаех да се радвам ли, че я виждам, или да се тревожа, защото сега тя беше още по-близо до опасността. Лицата им бяха потъмнели от умора и загриженост. В този момент, едновременно с техния вик, се раздвижиха учениците на Кита. Бяха шестима — без да се брои Монголеца — и в следващите им действия личеше перфектен синхрон и лекота. Церемониалният лък и мечът бяха захвърлени и вдигнатите копия се подредиха в защитен кръг около Кита. Стоманените им върхове блестяха матово под странната светлина. Монголеца застана до Кита, стиснал дръжката на оръжието си.

Старк бързо тръгна по тревата. Чангпа спря с ръка Сара и двамата останаха близо до колите. Той поне беше запазил здравия си разум. Не и Старк обаче.

— Моля ви, Шихан — каза той и коленичи пред Кита, — това не се налага.

Кита излъчваше такава енергия, че вероятно въздухът около него бе наелектризиран. Всъщност въздухът наистина беше зареден със статично електричество от приближаващата буря, но гневът му издигаше напрежението на друго ниво. Старк трепна, като че ли го удариха.

— Бака — изсъска Кита. „Идиот“. — Как смееш да се намесваш в церемонията? — Дори в този момент Кита спазваше благоприличие. По-късно, когато анализирах случилото се, осъзнах, че не е трябвало да се изненадвам. Той бе работил толкова дълго и старателно върху създаването на тази фасада. И в мига, в който тя бе започнала да се напуква, бе започнал да се защитава.

Старк явно се страхуваше, но не отстъпи. Това поне не можеше да му се отрече. Кита изстреля мълниеносно ръката си и я заби в нервния сплит в гърдите му. Старк безмълвно се свлече на земята.

Тази бруталност ме принуди да се покажа.

— Сенсей — извиках и излязох иззад дърветата, така че Ямашита да ме види. Монголеца изръмжа, а Кита ме изгледа с поглед, в който имаше по равни части омраза и объркване. Ритуалът не се развиваше по разработения от него сценарий.

— Това е краят, Кита — казах му. — Тайната излезе наяве. Аз знам, ще научат и другите.

Кита ме пронизваше с поглед; стоеше като вкаменен въпреки брулещия ни вятър. Полагаше видимо усилие да се сдържи, но засега се владееше.

— Какво можеш да знаеш пък ти? — попита той, но го изрече с такава интонация, че по-скоро изглеждаше заинтригуван, отколкото стреснат. Очите му обаче бързо огледаха лицата на останалите на поляната.

Посочих Монголеца, чието потискащо гневно присъствие имаше съществен принос за напрежението между нас, и казах:

— Той е убиец. Още не знам дали го е направил сам, или някой му е помагал, но той е убил Сакура.