Джон Донахю - Деши

— Идват… Какво мислиш? — попитах го. Имах тревожното чувство за дебнеща ни опасност.

Уолас сви рамене.

— Това е краят на пътя. Не мога да видя нищо. Сигурно са продължили надолу. Да вървим. — Понечих да му кажа нещо, да го спра или поне да го забавя, но той вече бе излязъл на открито с намерение бързо да пресече поляната.

Поколебах се, после изсъсках:

— Уолас!

Хвърлих поглед назад, откъдето трябваше да се появят Арт и Мики, но те още не се виждаха. Взрях се в тъмните сенки под дърветата от другата страна на поляната и почувствах, че нещо не е наред. Вятърът вдигаше невъобразим шум. Ребрата ме боляха, а карабината бе тежка и непривична в ръцете ми. Но дълбоко в мен се бе появило онова странно спокойно и добре познато усещане, което винаги свързвам със сигурна опасност. И страх.

Уолас почти бе стигнал мястото, където каналът влизаше под пътя, когато отсреща почнаха да стрелят.

Около него се разлетяха каменни отломки. Десният му крак под коляното сякаш се пръсна и във въздуха се разхвърчаха алени капки кръв и се смесиха с дъжда. Уолас изкрещя и падна. Пистолетът изхвръкна от ръката му и пльосна в езерото. Огледах се пак за помощ, но бях само аз.

Изтичах с цялата бързина, на която бях способен, до Уолас, вдигнах непохватно пушката, без много да се прицелвам, натам, откъдето бях видял да припламват изстрелите, и натиснах спусъка. Пушката изтрещя. Стрелях пак, после пуснах пушката, хванах Уолас под мишниците и го повлякох към канавката. Свлякохме се на калното дъно и Уолас изкрещя в мига, когато кракът му, който се държеше само на някакви сухожилия, се огъна на ръба.

Разнесе се канонада и от гората изскочиха Мики и Арт — бяха открили прикриващ огън. Секунди по-късно и те задъхани се хвърлиха в канала зад мен.

— Боже Господи… — ахна брат ми. Надникнах от канала, но в същия миг изгърмя изстрел и парченце отчупен камък се заби в бузата ми.

— … Ти, Който си на небето — задъхано добави Арт. — К’во стана? — И на двамата не им стигаше въздух. Той посочи Уолас, който беше припаднал.

— Улучиха го на откритото — опитах се да обясня.

Мики ме изгледа остро.

— Нали ти казах да не правиш глупости!

— Нищо не си ми казал — сопнах се раздразнено.

Той махна с ръка.

— Чудесно. Това ако не е класическо…

— Никога не използвай пътеката — започна да изрежда Арт. — Никога не пресичай открита местност без прикриващ огън…

— Къде ти е пушката? — изръмжа брат ми. Посочих пътеката, където я бях хвърлил. Нямаше начин да се стигне дотам.

— Никога не си губи оръжието — довърши Арт.

Двамата ловко изпълзяха нагоре по канавката и огледаха ситуацията с пистолети, насочени към просеката, където вероятно ни дебнеха от засада хората на Кита. Дъждът продължаваше да шиба под наклон, гората го попиваше и все повече притъмняваше. Повърхността на езерото кипеше като врящ казан.

— Поредната каша, в която ме забъркваш — коментира Арт. И се усмихна, за да смекчи думите си.

— Да — призна брат ми и изгледа партньора си с присвити очи. Изглежда, искаше да каже още нещо, но не го направи.

Поредната изтрещяла гръмотевица ги върна към настоящето и те мълчаливо провериха колко заряда са им останали. После се спогледаха.

— Лоша работа, Мик — каза Арт. — Най-добре ще е ти да ги използваш всичките. — И леко махна с пистолета си. — Знаеш, че вече не ставам за нищо.

Мики го изгледа мълчаливо, после се усмихна.

— Няма такова нещо. Ще го направим заедно. — Арт не отговори, но си разделиха останалите муниции поравно.

Погледнах ги и разбрах мислите им. Кита бе разчитал просеката да го изведе донякъде, но тя свършваше тук. Неговите момчета не бяха секачи и явно предпочитаха да се върнат горе и да потърсят друг изход. А това означаваше да минат през нас. Което не бе проблем — те и без това искаха да ни убият.

Нов изстрел ни накара да снишим глави.

— Окей — каза Мики. — Две дула…

— Вероятно и те са закъсали с мунициите — изхъмка Арт.

Брат ми огледа линията на дърветата отляво на канала.

— Онези дървета са на… колко… десетина метра?

Арт внимателно подаде глава над ръба на канавката и погледна към мястото, където се криеше стрелецът.

— Един е достатъчен, за да ни ангажира вниманието. Останалите ще се промъкнат зад гърба ни и ще ни нападнат с копията.

— Мислиш ли? — попитах недоверчиво.

— Ако имаха повече огнева мощ, вече щяха да са ни довършили, брат ми. — Мики гледаше към гората. Нещо там се размърда и ми се стори, че зад дърветата на прибежки се движат смътно очертани силуети.