Джон Донахю - Деши

— Какъв провал! — каза Мики.

— Защо се забавихте? — изръмжах му.

Мики ме изгледа с присвити очи. Стори ми се, че пак мисли да каже нещо откачено, но той ме огледа, регистрира окаяното ми състояние и тихо отговори:

— Имахте късмет, че твоята приятелка успя да ме намери. В цялата тая суматоха. Защото федералните са долу и правят всичко възможно това да се превърне в издънката на века.

— Федералните!?

— После — раздразнено каза Мики. — Ще издържиш ли поне още малко, Конър?

Кимнах. В края на краищата беше ми брат.

— Сега какво?

Мики посочи с глава и всички тръгнахме към просеката. Там дърветата предлагаха поне някакъв заслон от дъжда.

— Скоро тук няма да можем да се разминем от тежковъоръжена полиция. Кита по-добре да забрави за колата си. Може би ще успеят да се доберат до онзи курорт…

— Ямаджи — казах.

— … но и там ще има полиция. Така че според мен ще вървят по пътеката и ще се надяват, като стигнат долу, да намерят кола.

— А Чангпа?

— Когато се измъкваш, заложниците само те бавят — каза Арт. — Мисля, че ще го задържат, докато не се уверят, че могат да избягат…

— И после? — попитах.

Арт само сви рамене.

— Ще го оставят — обясни Мики. Тонът му достатъчно ясно показваше какво има предвид.

Замислих се за Кита, който правеше всичко възможно, за да предотврати този развой на нещата. За Ву, който бе така загрижен да не остават следи, водещи към него. И че китайците не изгарят от любов към Чангпа.

— Трябва да тръгнем след тях — заключих.

— Ще тръгнем — каза Мики. — Имам предвид нас. Ти се изключваш.

— Осем, може би девет души — казах му. — Срещу теб и Арт. — Кимнах към Уолас. — И него. Как ти харесва шансът, който имате?

— В тази история не ми харесва нищо — с напрегнат глас отговори Мики.

Тримата прегледаха оръжията си и погледнаха надолу, където просеката чезнеше в тъмнината. Дъждът продължаваше без признаци на отслабване, земята бе тъмна, почти черна.

Мики погледна Арт и Уолас и те кимнаха утвърдително на незададения въпрос. Отдръпнах се, за да кажа две думи на Сара.

— Тръгваме след Ринпоче — казах й. Тя кимна, сякаш още осмисля нещата, но не е сигурна дали ги е разбрала правилно. — Стой тук и се дръж. Скоро ще дойдат полицаите. — Стиснах я окуражително за рамото и тя неуверено ми се усмихна.

— Окей — каза Мики, без да се обръща към никого конкретно. — Уолас, дай му пушката. — Показа ми набързо как се използва помпата, а Уолас извади пистолета си от кобура и провери дали в цевта има куршум. — Ти затваряш ариергарда, Конър — инструктира ме брат ми. — Не насочвай пушката към никого. Ако с нас се случи нещо, напусни просеката. Слез долу. И не стреляй с това нещо, ако наистина не се налага. Ясно ли е? — Гласът му бе напрегнат и погледът му бе сериозен, но в очите му в тон с бурята кипеше дива енергия, а и ми се стори, че виждам да танцува странна светлина.

Просеката бе осеяна с камъни и паднали дървета — извиващ се надолу в планината път, по който имаше нахвърляни най-различни препятствия. Под арката на дърветата силата на дъжда не бе така осезаема, но влажността ни обгръщаше като одеяло. Поехме в комбинация от бърз ход и леко подтичване и на всеки завой спирахме и се снишавахме. Зеленината бе така гъста, че бе стиснала тунела като в менгеме и пречеше да се види какво ни чака напред и надолу.

Тичането не бе по силите на Мики — той дишаше тежко, на предела на възможностите си. В един момент спря и се преви от болка. Арт също спря до него и безстрастно го наблюдаваше, докато брат ми задавено не се изхрачи. Уолас, по-млад и в явно по-добра форма, продължи сам напред. Арт загрижено погледна след него.

— Отивам с Уолас — обадих се.

— Ей сега, ей сега… — задъхано протестира Мики. Гърдите му свиреха и той отново се изхрачи и поклати със съжаление глава.

Арт ме погледна и каза:

— Ще ви настигнем, Конър. Не се увличайте много напред.

Кимнах и забързах след Уолас. След две минути тичане по надолнището той спря и надникна иззад едно дърво, понеже просеката пред нас излизаше на поляна. Дъждът шибаше тревата. Трасето на просеката минаваше през средата на поляната. И свършваше. Отдясно имаше тъмно кръгло езеро, може би трийсетина метра в диаметър. Тръстиките тревожно шумоляха под дъжда. Отляво на просеката се виждаше дренажен канал, който стигаше до средата на поляната и изчезваше в ръждясала тръба, която минаваше под пътя и свършваше в езерото.

— Къде са другите? — попита ме Уолас и погледна назад.