Джон Донахю - Деши

Пътеката имаше неравен профил и лъкатушеше из гората, беше като живо същество, чиято каменна повърхност ме хапеше по краката, а клоните й ме шибаха с озлобление като бледо ехо на нападателите. Но се изкачвах все по-нагоре, което само по себе си изискваше значително физическо усилие. Не можех да преценя нито къде е върхът, нито докъде съм стигнал. Самата пътека бе прекалено тясна и се провираше из гъста гора. Все пак малко по малко небето над мен просветляваше с настъпването на зората.

В един момент излязох на равен участък. Нещо повече, под краката ми имаше мека земя. А на всичко отгоре нямаше места, където биха могли да се крият нападателите ми. Бях падал няколко пъти и знаех, че краката ми се насечени от остри камъни тук-там, но не беше нищо сериозно. Бях се изпотил, но влажният въздух не даваше на потта ми да се изпари. От усилието, което влагах, в ъгълчетата на устата ми беше избила слюнка. Огледах внимателно пътя пред мен, търсех източниците на възможна изненада.

Пътеката се виеше по ръба на скала. Отдясно склонът пропадаше стръмно надолу. Беше осеян с камъни и тук-там растяха дървета. На няколко места имаше шубраци от дафинови храсти. Вече можех да разбера на каква височина съм се изкачил. Долу се виждаше тъмна река — водите й се разбиваха в каменистото дъно и сигурно щях да я чуя, ако не тичах и не чувах само пулса си и накъсаното си дишане.

Пропастта беше точно избран разсейващ фактор. Сенсей сигурно щеше да кимне и да заговори за цуки — пропуск в концентрацията. Цуки е точката на опасна уязвимост. Трябваше да заподозра нещо и да вдигна поглед в търсене откъде ще дойде възможната атака, а не да разглеждам спускащия се надолу склон, вероятно заради разнообразието за очите след монотонността на пробяганите километри в ограниченото пространство на горския тунел. Така че дори не видях началото на финалната атака.

Жицата, която бе опънал през пътеката, беше тънка, но здрава. Спънах се в нея и паднах лошо. В дланите ми се набиха малки остри камъчета. Той се движеше много бързо за човек с толкова едро тяло, но въпреки това успях бързо да му се измъкна на четири крака. Ударът на неговото яри, нанесен с насочен от долу нагоре замах, се плъзна по ребрата ми, но дори и така беше достатъчно силен, за да ме накара да изохкам от болка.

Погледнах го. Беше същото лице, което ме бе гледало от другата страна на цевта на пушката. Онази нощ очите му бяха като тъмни езера, а лицето му изглеждаше бледо в сенките. Сега обаче го виждах съвсем ясно — Хан. Той просто излъчваше сила и нямаше нужда да се обяснява защо са го нарекли Монголеца. Беше облечен в черната униформа на последователите на Кита, пристегната с червен колан, който изглеждаше като алено петно кръв.

Беше голям и силен. И го съзнаваше. Квадратното му лице бе застинало в мрачна усмивка, яките му ръце стискаха копието. Чакаше ме да се изправя. Направих го с гръб към пропастта. Знаех, че положението ми е много тежко. Защитният калъф на копието беше свален и дългото стоманено острие сочеше право към мен.

— Защо? — попитах. Не че наистина се интересувах, просто исках да спечеля време, за да се подготвя за предстоящото.

— Знаеш твърде много. — Гласът му бе странно тих. Но погледът в очите му беше твърд.

Продължих играта на бавене.

— Скоро ще знаят и други — уверих го, като междувременно се опитвах да се отдалеча от ръба и да си осигуря пространство за маневриране. Но острието на копието му ме следеше без никакво колебание.

Монголеца поклати глава. Беше като машина от месо.

— Никой нищо няма да знае. Всичко свършва тук. За теб и за старците.

Протегнах ръка да го спра, преди да осъзная, че вече е започнал движението. Заби копието напред със сила, подсказваща, че зад това стоят дълги тренировки. Мушването бе неумолимо и прецизно, сякаш човек и оръжие се бяха слели в едно смъртоносно намерение. Сигурен съм, че вече виждаше със съзнанието си как падам промушен. Личеше си по блясъка на очакването в очите му.

Но камъните по пътеката го подведоха. Кракът му леко поднесе и това лиши удара от част от точността зад него. С цялата бързина, на която бях способен, скъсих дистанцията помежду ни. Отблъснах дръжката с дясната си ръка и забих изпънатите пръсти на лявата към очите му. Гигант като него не можеш да пребиеш до смърт — има твърде много мускули и кости. Масата му е почти непреодолима. Затова е нужна по-специална мишена: меките тъкани.

Той изсумтя и отклони удара ми. Опита се да завърти копието, но пространството не му позволяваше — чух дръжката да изтраква по камък и дърво, докато се опитваше да го насочи към мен. Ударих го в слънчевия сплит с десния си юмрук — бих го забил в него и бих го изкормил, ако можех — но ъгълът не се получи. Тогава той захвърли копието.