Джеймс Патерсън - Спасителят

— О, боже, Чамп… — Ели коленичи до него.

Един от охраната на хотела крещеше по радиото, викайки „Бърза помощ“.

— Дръж се, Джеф. Ще се оправиш.

Тя сложи длан на бузата му. Бе потна и студена. Усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Знаех си аз, че всичко това трябва да се плаща — Джеф опита да се усмихне. — Да се правя на сервитьор и не знам какво си.

Ели му се усмихна и леко го стисна за ръката. После се огледа.

— Той тръгна след него — прошепна Джеф и посочи с очи вратата към кухнята. — Нед взе пистолета на Опашката.

— О, по дяволите! — изруга Ели.

— Трябваше да го направи. — Новозеландецът отново навлажни устни.

— Не това имах предвид — каза тя. Сетне провери оръжието си и стисна ръката на Чамп още веднъж. — Виждала съм го как борави с пистолет.

Прелетях с трясък през вратата за кухнята. Изплашеният персонал, чул изстрелите отвън, се бе струпал около стените и ме гледаше, чудейки се кой кого преследва.

Погледнах към един чернокож мъж с готварска шапка на главата.

— Оттук е минал един мъж в смокинг. Накъде отиде?

— Отзад има врата — посочи плахо готвачът след кратко колебание. — От нея се излиза във фоайето. А също и нагоре. Към хотела.

Стая 601 , спомних си аз.

Намерих стълбите и побягнах нагоре. Струваше си да пробвам. По стълбите налетях на двама тийнейджъри.

— Да сте виждали един мъж в смокинг? — попитах ги аз.

Те посочиха нагоре по стълбите:

— Има и пистолет, мамка му!

Пет етажа по-нагоре блъснах една тежка врата и се озовах в луксозно обзаведен, постлан с червен килим, коридор. Ослушах се да чуя стъпки. Нищо . Стая 601 беше наляво, към асансьорите. Отправих се натам.

Завих зад ъгъла и веднага видях Стратън. Бе в дъното на коридора и трескаво се мъчеше да отвори вратата. Нямах представа какво има зад нея. Може би помощ.

— Стратън! — извиках аз, насочвайки пистолета към него.

Той се извърна.

Вечно добре контролираното му изражение на лицето в момента се превърна в ужасна гримаса. Вдигна рязко ръка и стреля. Куршумът удари стената до главата ми, разхвърча се мазилка. Предпазих очите си с ръка и насочих пистолета си към него, но не стрелях. Колкото и да го ненавиждах, не исках да го убивам.

Стратън видя, че съм въоръжен, и хукна по друг коридор.

Побягнах след него.

Като уловен в капан звяр, той се замята между вратите от двете страни на коридора, трескаво опитвайки да ги отвори. Но за късмет всички се оказваха заключени. Накрая имаше балкон, но от него не можеше да се излезе.

Изведнъж една от вратите поддаде и той хлътна вътре.

Докато внимателно се качвах по стълбите към вратата, в която бе хлътнал Стратън, в главата ми се появи една картина от далечното минало.

С Дейв се бяхме сбили в Броктън.

Мисля, че бях на около петнайсет години, Дейв — на десет. Той и още един от тъпите му дружки издаваха идиотски крясъци на шимпанзета, докато аз се опитвах да уредя нещата с едно момиче. Наричаше се Роксан Петросели и живееше недалеч от нашата къща. Подгоних го и добре успях да го подредя, но това ми беше за последен път. Извих му китките на гърба, хванах ги с една ръка, а с другата го сграбчих за косата и я дръпнах назад. Непрекъснато му повтарях: „Кажи стига, кажи стига“, надявайки се да се предаде. Но хлапето му с хлапе не се поддаваше. Продължавах да извивам ръцете му и да го дърпам за косата, докато лицето му почервеня и по устните му изби слюнка. Стори ми се, че ако дръпна още малко, ще го убия.

Най-сетне Дейв извика: „Стига!“. И аз го пуснах.

Известно време той стоя, без да помръдне, дишайки тежко. После изведнъж неочаквано се хвърли отгоре ми и ме събори по гръб. Възседна ме и запъхтяно извика:

— Да, ама на теб не ти стига!

Нямах представа защо точно този спомен ме връхлетя в такова неподходящо време. Дали това беше проява на една от онези странни асоциации на мозъка, когато усеща, че е в опасност.

Стълбището продължаваше нагоре. Явно в момента се намирах в една от прочутите кули на „Брейкърс“. Вътре цареше полумрак, но отвън цялата фасада бе залята в светлина. Стратън не се виждаше, но долавях, че е там.

Кой знае защо, в главата ми продължаваше да звучи ритмично: „Да, ама на теб не ти стига!“.

Бутнах една желязна врата и се оказах на бетонния покрив на хотела. Гледката бе направо сюрреалистична — навсякъде около мен се виждаха светлините на Палм Бийч. Светлините на Билтмор, на моста „Флаглър“, на административни сгради, на жилищни блокове. Мощни прожектори, също като цевите на гаубици, запращаха ослепителни потоци светлина в кулите и по фасадата на хотела.