Джон Хокс - Странникът

Мрежата за комари изскърца и Холис влезе с бодра крачка.

— Добре. Направих списъка за пазар. — Усмихна се на Вики. — Защо не дойдеш с мен? Ще купим нова гума и ще вземем нещо за обяд.

— Трябват ли ти пари? — попита Мая.

— Имаш ли?

Мая бръкна в джоба си и извади няколко двайсетдоларови банкноти.

— Плащай в брой. Щом купиш гумата, веднага си тръгни от магазина.

— Няма за какво да вися повече.

— Избягвай магазини с камери за наблюдение по паркингите. Могат да заснемат номера на колата.

Мая изпрати Вики и Холис с поглед. Гейбриъл още беше навън — сваляше гумата. Мая се подвоуми дали да обсъди следващата стъпка с него, но реши, че първо трябва да говори с Липата. Гейбриъл изглеждаше объркан от онова, което му беше казала вчера. Вероятно имаше нужда от време, за да го осмисли.

Тя се върна в спалнята, включи лаптопа и влезе в интернет през сателитния си телефон. Липата или спеше, или не беше на компютъра си. Отне й цял час да го открие и да го последва в безопасна чат стая. Като използваше завоалирани фрази, които нямаше да стартират Хищника, тя обясни какво се е случило.

„Конкуренцията отговори с агресивна маркетингова тактика. В момента съм в дома на мой служител, заедно с нов съдружник“.

Използва код, основан на случайни прости числа, и даде на Липата адреса на къщата.

Френският арлекин не отговори и след няколко минути тя написа:

„Разбра ли?“

„Новият ни съдружник може ли да пътува на дълги разстояния?“

„Още не“.

„Виждаш ли признаци за подобни възможности?“

„Не. Обикновен гражданин е“.

„Трябва да го заведеш при учител, който да прецени силите му“.

„Не е наша грижа“ — написа Мая. Арлекините трябваше само да откриват и да пазят странниците. Не се намесваха в духовните им пътувания.

Отново последва забавяне от няколко минути — Липата явно обмисляше отговора си. Най-после думите започнаха да се появяват на екрана.

„Конкуренцията е установила контрол върху по-големия брат и го е откарала в един изследователски център близо до Ню Йорк. Възнамеряват да оценят способностите му и да го обучат. За момента не знаем каква точно е целта им. Но трябва с всички сили да им се противопоставим“.

„И новият ни съдружник е основната ни сила?“

„Да. Надпреварата започна. За момента конкуренцията печели“.

„Ами ако откаже да сътрудничи?“

„Използвай всички необходими средства, за да го убедиш. Има учител, който живее в югозападните щати, защитен от общност на приятели. Заведи съдружника там след три дни. Дотогава ще съм се свързал с нашите приятели и ще съм ги предупредил, че идвате. Мястото е…“ — Пак последва пауза и после на екрана се появи дълга поредица закодирани числа. „Потвърди приемане“ — изписа Липата.

Мая не отговори.

Думите се появиха отново, този път с главни букви, които настояваха за съгласието й.

„ПОТВЪРДИ ПРИЕМАНЕ“.

Не му отговаряй, каза си Мая. Реши да напусне къщата и да преведе Гейбриъл през границата в Мексико. Това беше най-безопасно. Минаха няколко секунди, после тя постави пръсти на клавиатурата и бавно написа:

„Информацията получена“.

Екранът остана празен — Липата прекъсна връзката. Мая разкодира числата с компютъра и откри, че трябва да отиде до град Сан Лукас в Аризона. И какво я чакаше там? Нови врагове? Пореден сблъсък? Знаеше, че Табулата ще ги търси, като използва цялата мощ на Голямата машина.

Върна се в кухнята и отвори външната врата. Гейбриъл седеше до мотора си. Беше изправил една телена закачалка и използваше този импровизиран инструмент, за да се увери, че оста на задната гума не е изкривена.

— Гейбриъл, искам да погледна меча, който носиш.

— Ами виж го. В раницата ми е. Тя е до канапето във всекидневната.

Мая остана на прага, не знаеше какво да каже. Гейбриъл явно не осъзнаваше неуважението, което демонстрираше към оръжието си.

Той я погледна и попита:

— Какво има?

— Този меч е особен. Трябва да ми го дадеш лично.

Той като че ли се изненада, после се усмихна и повдигна рамене.

— Щом казваш. Изчакай минутка.

Мая влезе във всекидневната и седна на канапето. Чу как тече вода по тръбите — Гейбриъл миеше греста от ръцете си в кухнята. После влезе във всекидневната и я погледна така, сякаш е луда и може всеки момент да се нахвърли върху него. Чак сега Мая се сети, че ножовете се очертават под ръкавите на памучния й пуловер.

Тръна я беше предупредил за особените взаимоотношения между арлекините и странниците. Това, че арлекините рискуваха живота си, за да бранят странниците, не означаваше, че се харесват. Хората, които пътуваха в различни светове, обикновено ставаха по-духовни. А арлекините винаги си оставаха земни, белязани от смъртта и насилието на Четвъртия свят.