Джон Хокс - Странникът

Дяко набра някакъв номер на мобилния си телефон и каза:

— Пратете подкрепление, бързо. Шестима с пистолети проникнаха през входа. — Затвори, взе пушката си М-16 и махна на Гейбриъл. — Върви намери Майкъл. Остани при него, докато Господин Балон дойде и ни помогне да се измъкнем.

После здравенякът предпазливо се приближи към стълбите. Гейбриъл хукна по коридора. Намери Майкъл до походните легла.

— Какво става?

— Нападат ни.

Чуха стрелба, приглушена от стените. Дяко беше на стълбището и стреляше по нападателите. Майкъл се ококори уплашено. Гейбриъл грабна една ръждясала лопата.

— Какво ще правиш?

— Да се махаме от тук.

Подпря лопатата в долната част на рамката на прозореца и го изкърти. Хвърли лопатата, вдигна прозореца нагоре и погледна навън. Покрай фасадата имаше десетсантиметров циментов корниз. Покривът на отсрещната сграда беше на два метра, един етаж по-долу от тях.

Нещо избухна в сградата и пукотевицата спря. Гейбриъл отиде до ъгъла и грабна японския меч на баща си. Набута дръжката надолу в раницата си, така че отгоре се подаваше само върхът на ножницата. Нови изстрели. Дяко изрева от болка.

Гейбриъл си сложи раницата и се върна до отворения прозорец.

— Хайде! Ще скочим на покрива отсреща.

— Не мога — отвърна Майкъл. — Ще падна.

— Трябва. Ако останем тук, ще ни убият.

— Ще говоря с тях, Гейбриъл. Мога да ги убедя.

— Идиот! Това не ти е сделка.

Подаде се от прозореца и стъпи на корниза, държеше се с лявата ръка за рамката на прозореца. От улицата идваше достатъчно светлина, за да се види покривът, но между двете сгради беше тъмно като в рог. Той преброи до три, оттласна се и полетя надолу към покрития с насмолена мушама покрив. Изправи се и погледна към прозореца.

— Хайде!

Майкъл се поколеба, подаде се през прозореца, после се отказа.

— Можеш! — Гейбриъл си помисли, че бе трябвало да остане при брат си и да го накара да скочи пръв. — Спомни си какво си ми казвал винаги. Трябва да сме заедно!

В небето забръмча хеликоптер. Лъч на прожектор проряза тъмнината, за миг мина през отворения прозорец и продължи по покрива на сградата.

— Хайде, Майкъл!

— Не мога! Ще намеря къде да се скрия.

Майкъл бръкна във вътрешния си джоб, извади нещо и го хвърли на брат си. Беше позлатена щипка, в която имаше кредитна карта и сгъната на две пачка двайсетдоларови банкноти.

— Ще се срещнем на Уилшир Булевард и Бънди по обед — каза Майкъл. — Ако ме няма, изчакай двайсет и четири часа и ела пак.

— Ще те убият.

— Не се тревожи, ще се оправя.

Майкъл изчезна в мрака и Гейбриъл остана сам. Хеликоптерът се върна и увисна над сградата, двигателите ревяха, перката вдигаше прахоляк и боклуци. Лъчът на прожектора го заслепи, все едно гледаше право в слънцето. Той изтича до аварийната стълба.

Мая свали изцапаните си с кръв дрехи и ги набута в един найлонов чувал. Мъчеше се да не мисли за станалото. Стой в настоящето, каза си. Съсредоточи се върху действията си. Учени и поети бяха писали за миналото — възхищаваха му се, жадуваха за него и съжаляваха — но Тръна я беше научил да не се разсейва. Острието на меча, прорязващо въздуха, беше примерът за подражание.

Пастира беше отишъл да се срещне с някой си Причет и можеше да се върне всеки момент. Въпреки че й се искаше да остане и да убие тоя предател, първата й цел беше да открие Гейбриъл и Майкъл Кориган. Може вече да ги бяха хванали. Или може би нямаха сили да станат странници. Имаше само един начин да си отговори на тези въпроси: трябваше да открие братята колкото се може по-бързо.

Извади дрехи от сака и се облече джинси, тениска и син памучен пуловер. Уви ръцете си с два найлонови плика, разгледа внимателно пистолетите на Боби Джей и си избра един малък немски автоматичен, с кобур за глезена. В продълговатия метален куфар имаше бойна пушка със сгъваем приклад и тя реши да вземе и нея. Щом се приготви, разгъна един стар вестник на окървавения под и стъпи на него, за да претърси джобовете на братята. Тейт имаше четирийсет долара и три найлонови пликчета с кокаин. Боби Джей имаше повече от деветстотин долара, навити и вързани с ластик. Мая взе парите и остави наркотиците до трупа на Тейт. Взе металния куфар с пушката и останалия си багаж и излезе. След няколко пресечки хвърли окървавените дрехи в един контейнер за боклук. Намираше се на Линкълн Булевард, улица с четири платна, пълна от двете страни с мебелни магазини и ресторанти за бързо хранене. Горещо беше и имаше чувството, че кръвта още лепне по кожата й.